Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 141

Джоан Харис

Кафенето беше празно. Дори на бара нямаше никого. Повиках Жозефин. Никакъв отговор. Мари-Анж явно беше в почивка. Изпитах детинско облекчение. Сега няма да ми се наложи да я виждам. В този момент забелязах движение зад завесата от стъклени мъниста, която отделяше кафенето от жилищните помещения отзад.

– Жозефин? – провикнах се отново.

– Кой я търси? – попита мъжки глас.

– Виан. Виан Роше.

За миг настана тишина. После завесата се разтвори и се показа мъж с прошарена коса на инвалидна количка. Отначало не го познах. Приковах поглед в инвалидната количка и безполезните крака, завити с карирано одеяло. И тогава забелязах него – красивите и жестоки черти, усмивката, мускулестите ръце, които се подаваха от ръкавите на джинсовата му работна риза.

– Мръсницата, която си вре носа в хорските работи!

Мъжът беше Пол-Мари Муска.

Трета глава

Четвъртък 26 август

Все едно ме фрасна с юмрук. Не заради онова, което каза, смая ме видът му. Лицето му не се беше променило много. Прошарената му коса беше подстригана съвсем късо и скалпът му ясно се очертаваше. Беше отслабнал и грубостта, присъща преди на чертите му, се бе изфинила до сурова хубост. Изражението му обаче си беше същото: преценяващо, смътно враждебно, подозрително, но въпреки това с оттенък на дяволита закачливост.

– Изненадваш се да ме видиш, нали? Чух, че си се върнала в Ланскене. Кучката надали ти е споменала за мен. Не би го направила. Не ставам за нищо.

Приковах го с очи.

– Ако имаш предвид Жозефин, не, не ми е споменавала нищо за теб.

Той се засмя дрезгаво и си запали цигара "Галоаз".

– Тя не обича да пуша тук. Не обича и да пия. Едно уиски?

– Не, благодаря – поклатих глава.

Той си наля двойно питие от бутилката на бара.

– Аз създадох това място от нулата. Цели шест години го управлявах като по часовник. Разбира се, тя обича да се преструва, че е нейно и че не ми дължи нищо. И защо не? Дадох ѝ името си, грижех се за нея, купувах ѝ дрехи, търпях настроенията ѝ. Но щом стана напечено, тя ме изхвърли като улично псе. – Пол-Мари отново се засмя безрадостно и издуха пушек през ноздрите си. – Май трябва на теб да благодаря, задето ѝ пусна мухата. Е, дано сега да си доволна. – Отпи от уискито си. – Понеже стана точно както искаше.

– Какво ти се е случило? – попитах.

– Какво те интересува? Или сега, когато съм половин човек, вече съм една от твоите каузи?

Проверих цветовете му. Така очаквах – бяха мътни както обикновено, със същите гневни отблясъци на опушено червено и прегоряло оранжево. А насред пушека имаше искрици живот, някакви стъкленици горе, над бара, нещо горящо край пътя. Разбрах, че това е моят Рицар чаши: този гневен, съсипан и презрителен човек.

– Винаги си си падала по увредената стока. По безнадеждните случаи. По речните плъхове. Онази дърта кучка Арманд. И Жозефин... – изхили се той със своя злобен и неприязнен смях. – Сигурно тя и теб е изненадала? Кой да си помисли, че е способна на такова нещо? Изхвърля ме от къщи, заплашва ме с полиция, а когато се връщам след шест месеца само за да си взема някои неща, тя си живее с онзи рижия, а той ѝ строи лодка. А, да, и е бременна. Щастливи времена. – Той дръпна от цигарата си и после изля уискито в гърлото си. – Разбира се, ти знаеш всичко това – усмихна се мрачно. – Я ми кажи, една по една ли ви караше, или едновременно? Както и да е, трябва да е бил адски специален и за двете, щом...