Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 142

– Млъквай, Пол – сряза го строг женски глас зад мен.

Обърнах се и видях Жозефин с пребледняло от гняв лице.

Пол отново се засмя мрачно и угаси цигарата си в чашата.

– Опа, ето я моята благоверна. Сега вече загазих – ухили се той широко и противно на Жозефин. – Двамата с Виан просто си бъбрехме. Стари приятели, стари любови, малко уиски... А ти как прекара сутринта, прелестна моя?

– Казах да млъкваш! – повтори Жозефин.

– Или какво, моя любов? – сви рамене Пол.

Жозефин не му обърна внимание и ме погледна.

– Наистина исках да ти кажа. Просто не знаех как. – Лицето ѝ вече не беше бледо, а цялото пламтеше, и може би за пръв път, откакто бях пристигнала, видях тъжната, непохватна и неразговорлива Жозефин, с която се запознах преди осем години, Жозефин, която крадеше от мен шоколад просто защото не можеше да се сдържа.

Заля ме жалост. Какво се бе случило с Жозефин Боне, която имаше толкова грамадни и смели мечти? Мислех, че съм я освободила от Пол-Мари. А сега установявах, че е затворничка както винаги. Какво се беше случило? И моя ли беше вината?

Тя ме стрелна с поглед.

– Хайде да отидем да се поразходим. Изведнъж изпитвам нужда от чист въздух.

Пол се ухили и запали още една цигара.

– Така де, поразтъпчете се!

Последвах Жозефин навън. Известно време не ѝ се говореше и двете просто крачехме: покрай църквата, през площада, по покритите с обли камъни улици към реката. Когато стигнахме моста, тя спря и погледна над парапета. Буйната река под нас имаше цвета на чай с мляко.

– Виан, съжалявам... – поде тя.

Погледнах я.

– Не си виновна. Аз заминах. Изоставих и двама ви. Постъпих егоистично. Какво очаквах да се случи?

Тя видимо се обърка.

– Не разбирам...

– Говоря за Пилу – поясних.

– Пилу ли? – втренчи се в мен неразбиращо Жозефин.

– Той е чудесно момче, Жозефин – усмихнах се. – Имаш право да се гордееш с него. На твое място и аз щях. А що се отнася до баща му...

Лицето ѝ се сгърчи.

– Недей, моля те.

Положих длан върху ръцете ѝ.

– Всичко е наред. Не си направила нищо нередно. Всичко стана заради мен. Аз ви събрах. Аз заминах. А после, когато Рижия дойде в Париж, аз пренебрегвах признаците...

– Рижия ли? – погледна ме тя любопитно.

– Ами... нали това имаш предвид? Че Рижия е баща на Пилу?

– По-лошо – поклати глава Жозефин.

– По-лошо ли? – Че какво може да е по-лошо, помислих

си.

Тя приседна на парапета.

– Наистина ми се искаше да ти кажа. Но главата не ми раждаше как. Ти толкова се гордееше с мен – че напуснах съпруга си, че въртях заведението, въпреки че в крайна сметка така и не успях да хвана онзи влак...