Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 144

В този момент си дадох сметка. Обзета от тревогата си за Жозефин, не бях обърнала внимание на нещо съществено. Рижия не ми беше изневерил. Той не беше бащата на Пилу. Може и да харесваше Жозефин, но когато трябваше да избира, беше избрал мен. Всичките ми подозрения, всичките ми съмнения бяха само уасуас, дяволски шепот, както казваше Оми, който Черният отан ни беше донесъл. Но защо това не ме прави по-щастлива? Камък ми бе паднал от сърцето, а продължавах да го усещам, макар да знаех, че вече не е там – тъмно и нашепващо присъствие, където преди имаше само сладост...

Защо не ми се довериш?, беше ме попитал Рижия. Защо никога не е просто?

Може би точно това е разликата помежду ни, Рижия. Ти си убеден, че животът може да е простичък. За другите може би, но не и за мен. Защо не ти се доверявам ли? Може би защото никога не съм смятала, че си мой и че имам право да те задържа, понеже си мислех, че рано или късно вятърът ще се промени...

Прогоних тази мисъл. Можеше да почака. Жозефин все още се нуждаеше от мен.

Прегърнах я и казах:

– Всичко е наред. Ти нямаш вина.

– Така каза и Рейно – усмихна се тя.

– Каза ли му?

Това ме учуди. Жозефин не ходеше редовно на църква и фактът, че е споделила своята старателно пазена тайна, и то тъкмо с Рейно, ми се стори много озадачаващ.

– Странно, нали? – усмихна се тя. – Но трябваше да кажа на някого... а той беше насреща.

Май вече проумявах. Имаше го в цветовете ѝ, в поруменялото ѝ лице, в обнадеждения ѝ поглед. Любовниците. Защо досега не го бях видяла? Кралицата чаши и нейният пострадал Рицар бяха Жозефин и Пол-Мари. Но тези Любовници...

Жозефин и Рейно?

Истина ли беше? На пръв поглед изглеждаха невероятна двойка, но въпреки това имаха някои общи неща. И двамата бяха наранени хора, самотни и потайни. И двамата бяха жертви на мрежата от клюки в Ланскене. И двамата притежаваха качества, които не съзнаваха напълно: упорство, сила на духа, отказ да допуснат врагът да спечели.

– Той ти харесва, нали?

Тя отмести поглед.

– Знаеш ли къде е? – попитах.

Жозефин отново поклати глава.

– Просто изчезна. Не знам къде е. Но съм сигурна, че онази жена е замесена – кимна тя към стария шоколадов магазин. – И хората от Ле Маро.

Малко по малко историята доби очертания. Графитите на вратата на кюрето, осуетеният му опит да ремонтира опожарения магазин, нападението над него в неделя през нощта и предупреждението, което беше получил.

Това е война. Не се бъркай.

Война ли? Така ли смятаха? И кои са воюващите страни? Църквата? Джамията? Расото? Фереджето? Или просто става дума за обичайната война на Ланскене срещу всеки непознат, речните плъхове, аутсайдерите, а сега – срещу жителите на Лe Маро. Името означава "нашественици", макар че всъщност е само неправилна форма на думата за "мочурище", тъй като кварталът е съвсем близо до реката и Тан редовно го наводнява...