Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 137

В девет часа някой потропа на вратата. Отворих и на прага се оказа Люк Клермон, задъхан и леко смутен. Нямаше нужда да разглеждам цветовете му, за да разбера, че го праща Каролин.

Той влезе, отказа поканата ми за кафе и седна край масата в кухнята. Алиса, която беше избягала горе, тихичко слезе. Разбира се, тя вече изглежда много различно с късата си коса и овехтелите джинси. Колкото и да ме уверява, че не е влюбена в Люк, за мен е ясно, че той е влюбен в нея. Лицето му грейна, като я видя, а очите му се ококориха почти както се кокори Розет.

– Не казвай на никого, че съм тук – предупреди го тя.

– Дооообре – стрелна я той с кос поглед изпод въздългия си бретон. Заекването, което Люк почти е израсъл, отново се прояви за кратко. – Махна ли се от къщи?

– Почти на осемнайсет съм – сви рамене Алиса. – Мога да правя каквото си искам.

Прочетох завист в погледа на Люк. Нямаше да му е лесно да напусне Каролин Клермон. По-голям е от Алиса и вече си има собствена къща, но сянката на майка му се простира надалеч и той още не е излязъл от нея. Някои хора така и не успяват – повярвай ми, Люк, знам го.

Той ме изгледа извинително.

– Майка ми спомена, че си ходила в къщата на Рейно.

– Да, но него го нямаше.

– Точно там е работата – продължи Люк. – И вчера го нямаше. Майка ми го потърсила, не си бил у дома. Звъннала на отец Анри – и той не го бил виждал. Тя предположи, че отец Рейно може да е тук, при вввас – отново се прокрадна заекването в гласа му. Люк изгаряше от смущение. – Много ми е неудобно да ви питам, но хората започват да се притесняват...

– Не, Люк – поклатих глава, – и аз не съм го виждала.

– О! Но... къде може да е отишъл? Той не изчезва така. И без да се обади на никого? Просто няма логика...

Всъщност има логика. Прекрасно разбирам как се чувства свещеникът. Колкото и да се стараем двамата с него, Ланскене все ни отхвърля. В крайна сметка, с Рейно не сме толкова различни. И двамата усещаме притегателната сила на Черния отан. И двамата сме преживели тук разочарования, тъга и предателства. Видението на Рейно, което ме споходи, докато приготвях бонбоните... Бях решила, че е някакво отклонение, а всъщност през цялото време съм виждала истината за случващото се...

– Но защо би заминал? – зачудих се на глас. – Защото не издържа повече. Защото мисли, че ви е предал. Опитал се е да помогне, но това само е влошило нещата още повече. Смята, че всички ще са по-добре без него. И може би е прав... – Осъзнах, че вече не говоря само за Рейно. – Някои неща — някои хора – са неспасяеми. Възможностите на добрата воля са ограничени. Можем да бъдем само такива, каквито сме създадени да бъдем, не каквито околните очакват или се надяват да бъдем... – Замълчах, усетила озадачения поглед на Люк. – Е, искам да кажа, че понякога е най-добре човек да си тръгне – продължих. – Известно ми е до болка, това ми е коронният номер.