Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 138

Той се взираше невярващо в мен.

– Наистина ли мислиш така?

– Знам, че е трудно за разбиране, обаче...

– О, прекрасно разбирам – внезапно се вбеси той. – Ти си царицата на бягството, нали, Виан? Баба ме предупреди, че ще си тръгнеш, и ти го направи. Точно когато тя предвиди.

Но Арманд каза и че един ден ще се върнеш. Дори ти написа писмо. И ето че отново си тук и твърдиш, че понякога е най-добре човек просто да си тръгне. Смяташ ли, че това изобщо щеше да се случи, ако беше останала тук?

Погледнах го смаяно. Наистина ли това момче беше Люк Клермон? Малкият Люк, който преди време заекваше толкова силно, че едва смогваше да се доизкаже? Люк, който четеше стиховете на Рембо тайно, докато майка му е на църква?

Нечий глас в главата ми се засмя ликуващо. Този път не беше гласът на майка ми, дори не беше гласът на Зози, а на Арманд, затова ми беше много трудно да го пренебрегна. Браво, момчето ми, дай ѝ да разбере, каза гласът. Понякога дори вещицата има нужда от това.

Опитах да го пренебрегна.

– Не е честно, налагаше се да замина – отговорих. – Пътуването ми още не беше приключило, Люк. Трябваше да намеря себе си.

– И успя ли? – гневно попита той. Аз само свих рамене. –Така си и знаех.

Думите му отекваха в съзнанието ми много след като той си тръгна и децата си легнаха. Разбира се, това е нелепо и непочтено. Франсис Рейно не е дете. Сигурно е имал причини да замине. Въпреки това вътрешният глас продължаваше упорито: Смяташ ли, че това изобщо щеше да се случи, ако беше останала тук?

Ако бях останала в Ланскене, Рижия нямаше да напусне Жозефин. Пожарът в магазина за шоколад нямаше да се случи. Рейно нямаше да бъде обвинен. Щяхме да се сприятелим с магриби, а Инес Бенчарки и брат ѝ нямаше да стъпят толкова здраво в Ле Маро.

Изпратих есемес на Рижия: Извинявай, исках да си дойда у дома, но вече дори не знам какво означава това. Тук се случват твърде много неща. Ще опитам пак да ти се обадя. В.

Дали щеше да разбере? И Рижия като Розет живее в настоящето и не търпи неща като "ами ако", "само ако". Местата не го задържат – превръща в свой дом каквото пожелае. Само да бях като Рижия и да оставя миналото където му е мястото.

Миналото обаче никога не напуска мислите ми, съжаленията дебнат съвсем наблизо. Като дете обичах градините, спретнатите лехи с невени, лавандуловите храсти покрай зидовете, грижливо поддържаните зеленчукови полета с техните лехи със зелки, праз, лук и картофи.

Да, бих искала да имам градина. Дори само няколко билки в саксия. Майка ми казваше: "Защо да си правиш труда, Виан? Ще ги отглеждаш, ще ги поливаш, а после ще трябва да заминеш. Няма да има кой да се грижи за растенията и те ще умрат. Защо изобщо да ги отглеждаш?".

Ала аз въпреки това непрекъснато опитвах. Здравец на перваза на прозореца. Заравях жълъд под някой жив плет. Пръснати край пътя диви цветя, нещо, което да пусне корен и да порасне, но да си бъде тук и ако се случи отново да дойда...

Спомних си Рейно в градината му, повел сериозна борба с ежегодното нашествие на глухарчетата, изплезили зелените си езичета откъм лехите, зеленчуковата градинка и грижливо окосената морава. Ако той не се върне, само след месец градината му ще прорасне. Глухарчетата ще поемат по пътеката, ще нахлуят в моравата и ще изпълнят сивия неспокоен въздух с полкове от своите парашутчета. Лавандулата ще плъзне като паяк през пукнатините на градинския зид, а бръшлянът ще зарови пипалца между разхлабените камъни. В цветните лехи ще настане анархия. Бойните редици на гергините ще бъдат покосени, а грамофончетата ще надуят победоносно фанфари, когато бурените завземат територията.