Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 135
Джоан Харис
Тя замълча, леко задъхана. В цветовете ѝ долових изненада. Може би не беше свикнала да разговаря толкова свободно с непознати. Вдигна фунията с бонбоните и каза:
– Имате право, наистина ухаят хубаво.
– Може да ги опитате по-късно – усмихнах се. – Ще оставя един пакет за Дуа.
– Познавате ли дъщеря ми?
– Виждали сме се. Стори ми се много самотно момиченце.
Цветовете ѝ отново се промениха. Изненадата отстъпи място на синкавите оттенъци на скръбта и съжалението.
– Налагаше се да се местим по-често, отколкото възнамерявах. За Дуа е добре да поживее тук. У дома няма семейство.
– Съжалявам за съпруга ви.
Цветовете ѝ припламнаха като залеза.
– Не сме толкова различни, колкото си мислите – казах. – И аз много пътувах. Първо с майка си, а после с Анук. Знам какво е да нямаш дом. И всички да те зяпат. А хора като Каро Клермон да те гледат надменно, понеже няма мосю Роше...
Усетих, че Инес ме слуша внимателно. Знаех, че успявам да установя връзка. Може и да е евтина магия, но винаги върши работа, помислих си. Винаги върши работа. Фунията в ръката ѝ изпуска цяла батарея от ухания, на горчив шоколад, разтопен със сметана и подсладен със семена от ванилия, ароматизиран с рози, червени като сърцето.
И тогава Инес вдигна очи към моите. И видях себе си, отразена там. За миг образът ми се очерта в златисто върху озареното небе.
А после тя рече, без да сваля поглед:
– Мадам Роше, с цялото ми уважение, но ние нямаме нищо общо. Аз съм вдовица – което е злощастие, но не е осъдително. Обстоятелства извън моята власт ме принудиха да замина в чужбина. Имам дете, което съм възпитала на скромност и покорство. Вие, от друга страна, сте неомъжена жена с две деца, която няма вяра и няма истински дом. А това според нашата култура ви прави уличница.
С тези думи тя протегна ръката си с ръкавица и ми върна бонбоните, после влезе в лодката точно когато звънът на камбаните за литургия се понесе над водата. Аз стоях с хартиената фуния в ръка, чувствах се глупава и безполезна, а в очите ми започнаха да парят сълзи, сякаш от небето рукна огън.
Девета глава
Значи ме мисли за уличница, така ли? Разбира се, наричали са ме и с по-лоши неща, но никога с такава студена преднамереност. Скорпион, казала бе Оми. Да, точно това беше Инес – отровна, отровна с цялото си същество. Оставих шоколадовите бонбони на палубата и почти хукнах обратно към булеварда. Сякаш потъвах, сякаш бях вързана за камък и потъвах в равнодушната Тан.
