Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 136

Този глас, който по своята топлота толкова приличаше па гласа на майка ми. Гласът на Зози де л’Алба, който понякога се обажда в сънищата ми. Тя никога не би допуснала чувствата да ѝ попречат. Неуязвима е за ударите, а отровата сякаш просто се изтича от тялото ѝ.

Ти си слаба, Виан, там е работата, казва тя и тайничко осъзнавам, че има право. Слаба съм, защото съм прекалено загрижена какво мислят за мен хората, защото искам да се нуждаят от мен, защото дори един скорпион, чиято житейска мисия е да жили с отровното си жило, може да разчита на помощта ми...

Това чисто и просто е глупаво, заявява Зози. Всеки би си помислил, че ти искаш да бъдеш ужилена.

Вярно ли е? Заблуждавам ли се? Харесва ли ми да се провалям? Да не би желанието ми да помогна на Инес да се дължи просто на порив да се самонаранявам?

Заведох Розет обратно у дома през улици, които вече ми се струваха просмукани с презрение и враждебност. Минахме покрай спортната зала, където групичка мъже с молитвени шапки и джелаби си говореха приглушено. Разговорът им секна, докато ги подминавахме, после продължи.

У дома приготвих вечеря за всички – домашна супа и хляб с маслини, печен оризов пудинг и сладко от праскови, – но самата аз бях твърде притеснена да се храня. Пих само кафе и седнала до прозореца, наблюдавах светлините по булеварда, тъгувах за Рижия и за нашата лодка с работилничката ми за шоколад, за Нико, за майка си и за всички онези простички и познати неща, които вече не бяха толкова простички.

Рижия имаше право. Какво търсех тук? Идването ми беше грешка, ужасна, пагубна и глупава грешка. Защо изобщо си въобразявах, че шоколадът ще реши някакъв проблем? Смлените зърна от едно южноамериканско дърво, малко захар и щипка подправки. Сладостно самомнение, несъществено като шепа прах на вятъра. Арманд твърдеше, че Ланскене се нуждае от мен. Но какво друго правех, откакто пристигнах, освен да отварям врати, които би трябвало да си останат затворени?

Снощи Рижия ме помоли да се прибера у дома. Рижия, който никога за нищо не молеше. Само да беше помолил една седмица по-рано, преди всичко това. Вече е твърде късно. Нищо не се разви според очакванията ми. Доверието ми към Рижия беше накърнено, приятелството ми с Жозефин – компрометирано. Дори Рейно, на когото бях обещала да помогна, пострада. Защо останах? За да помогна на Инес? Тя очевидно не желаеше помощта ми. Ами Розет и Анук?

Честно ли беше да ги водя тук, да ги оставя да завържат нови приятелства – и може би нещо повече, – при положение че щяха да са само за кратко?

Анук се бе променила. Усещах го напоследък. Един ден беше изключително ведра, на следващия – мрачна. Цветовете ѝ бяха като есенното небе – променяха се от сиво към пурпурно и синьо, при това за секунди. Да не би да крие нещо от мен? Измъчва ли я нещо? С Анук трудно можеш да разбереш, но подозирам, че е свързано с Жано Дру. Скришните погледи, невинното изражение, постоянното писане на есемеси или висене във Фейсбук от мобилния телефон. И тази нова превъзбудена Анук, този поток от думи, това момичешко сияние, сякаш има треска. Поредната основателна причина да не оставаме. Но пък може би...