Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 134

– Помислих си, че може би няма да откажете да опитате бонбоните ми – казах ѝ. – Занесох малко на Фатима. Обещах и на майка ѝ, и на стария Махджуби.

Тя наведе глава разбиращо. Днес никабът ѝ беше обточен със сребърна лента. Тя оформяше лицето ѝ и подчертаваше красивите ѝ очи.

Подадох ѝ бонбоните във фуния от оризова хартия.

– Опитайте един – подканих я. – От любимите ви са.

– Така ли? – сухо попита тя.

Разбира се, трудно можеш да прецениш, когато някой е толкова непроницаем. Но Инес пое бонбоните, макар и неохотно.

– След залез е – напомних ѝ. – Нали ухаят прелестно?

Тя държеше фунията. Допусках, че зад фереджето уханието не се усеща силно.

– Извинете ме, но обонянието ми не е добро – каза тя с полумелодичния си, полустържещ глас. Видях я да стрелка с поглед Мая и Розет в началото на тесния проход.

– Това е малката ми Розет – обясних, доловила любопитството ѝ.

Инес подметна нещо на арабски на Мая.

Мая я изгледа непокорно и направи физиономия.

Инес каза нещо по-остро и твърде бързо, за да го разбера. Мая тупна с розовия си ботуш и прошепна нещо в ухото на Розет. После изтича в прохода между къщите и спря само колкото да махне на Розет, преди да се изгуби зад ъгъла.

– Какво ѝ казахте? – попитах Инес.

– Само истината. Че е опасно да се играе на пристана. Майка ѝ не знае къде е. Не бива да идва тук самичка.

– Не беше самичка, а с мен.

Инес не каза нищо.

– Не е ли вярно, че не одобрявате Мая да си играе с Розет?

Инес направи същия жест – нещо между свиване на рамене и леко накланяне на главата, който Алиса често прави, когато се двоуми.

– Розет е добро дете. Тя е дружелюбна и обича всички. А Мая си няма приятели...

– Мая е разглезена – отбеляза Инес учудващо благо. –Точно като Соня и Алиса. Щом родителите позволяват на децата си да играят с децата на куффар, да посещават домовете им, да пипат играчките им, да галят кучетата им, после да не се чудят, когато дъщерите се извърнат от семействата си и синовете им се отклонят от правия път...

– Мая е само на пет.

– И скоро трябва да се научи да носи хиджаб. А децата в училище ще я наричат с обидни имена и ще я питат защо не яде храна харам, защо не слуша тяхната музика и не се облича като тях. Дори ако родителите ѝ са толерантни, както обичате да се изразявате, и ѝ позволяват да играе с играчки, да си подстригва косата и да гледа анимационни филмчета по телевизията, тя ще си остане магриби – една от тях, не една от нас.

Не се ядосвам лесно, но този път се ядосах. Гневът е като опън без дим, син и почти невидим.

– Не всички са такива – възразих.

– Може би, но онези, които мразят, са повече от достатъчно, за да компенсират онези, които обичат. Дори тук, в Ланскене. Да не мислите, че не чувам какво говорят за мен? Пикабът не ме прави нито сляпа, нито глуха. В Марсилия мъжете вървяха подире ми и ме питаха как изглеждам. Един ден на опашката в супермаркета някаква жена се опита да ми смъкне воала. Всеки ден чувам някой да казва: Мястото ти не е тук. Ти не си французойка. Ти си антисоциална. Ти мразиш куффар. Не ядеш храната ни. Симпатизираш на терористите. Иначе защо ще криеш лицето си? — Гласът ѝ беше станал рязък. – Всеки ден чувам някой да казва, че никабът трябва да бъде забранен със закон. Какво ги интересува как съм облечена? Трябва ли да се откажа от всичко?