Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 111

Джоан Харис

Усетих, че се изчервявам.

– Не е същото. Алиса не е малко птиченце.

– Нима? – възкликна Инес. – Сега да не ми кажете, че е спазвала постите и не си е отрязала косата?

– Мая ли ви каза?

– Не е нужно някакво дете да ми казва. Защо си въобразявате, че само вие виждате разни неща?

Замислих се над думите на Алиса: че Инес Бенчарки е амар, зъл дух в човешко тяло, изпратен да покварява невинните. И преди бях чувала същото обвинение – неведнъж –по време на своите странствания. Хората с прозрение – хора като нас – често са смятани за зловещи същества. Майка ми наричаше себе си вещица. Тя правеше така, аз – никога. Тази дума е вече претоварена с история и предразсъдъци. Хората, които твърдят, че думите нямат сила, не знаят нищо за природата на словото. Думите, когато са на място, свалят режими, превръщат любовта в омраза, поставят основите на религия и дори разпалват войни. Думите са пастирите на лъжите, те повеждат най-достойните от нас на заколение.

– Майка ми беше вещица – казах.

Тя се засмя и призна:

– Трябваше да се досетя.

С тези думи се обърна и отново влезе вътре – следвана от вихъра от цветове, които бях зърнала, като спиралата от жилки в мрамора, – после вратата се затвори зад гърба ѝ и аз останах на брега на Тан, черният вятър пищеше между жиците, а дъждът отново рукна.

Седма глава

Вторник, 24 август

Беше полунощ и дъждът спря. Небето е облачно ахатово. Августовското пълнолуние – онова, което според фолклора, отче, причинява всичките ни проблеми – е цялото в дрипи, като просяк на нощния хоризонт. Не мога да спя. Пръстите ме болят. Съзнанието ми е сковано и не намира покой. Вече усещам утрешния ден като лавина, която всеки момент ще се отприщи: телефонните обаждания, посетителите, едва крепящата се неизбежност на живота, която ей сега ще се катурне.

Навън вятърът е безмилостен. Дърпа ме като нетърпеливо дете. Удивително е колко малко вещи имам – къщата е на църквата, както и цялата мебелировка, повечето книги и картините. Една платнена раничка със скъсана каишка – която си занесох в семинарията преди повече години, отколкото ми се иска да си припомням, – като нищо ще побере всичките ми принадлежности. Освен свещеническите си одежди, които, естествено, ще оставя тук, какво друго имам? Няколко ризи, чифт джинси, три фланелки, чорапи и бельо. Дебел ръчно плетен пуловер, който обличам през зимата, когато е студено. Шал. Шапка. Четка за зъби. Гребен. Книгата на свети Августин, която ти ми даде, когато бях още момче. Часовника на баща ми. Твоята броеница със зелените стъклени зърна – евтина, но много си я обичам. Кафяв плик със снимки и документи. Малко пари. Немного. Четирийсет и пет години, спретнато побрани в една раничка.