Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 109

– Инес Бенчарки?

Знаех, че си е у дома. усещах очите ѝ. Направих още крачка напред. Вятърът метна косата върху лицето ми като камшик, земята под краката ми беше подгизнала.

– Инес?

Представях си я как ме наблюдава скришом с котешките си подозрителни очи. Искаше ми се да ѝ бях донесла някакъв подарък, но прасковите почти бяха свършили, пък и нямах представа кой подход би дал резултат с нея. Под многобройните си покривала Инес крие много различни лица: според Оми е скорпион, според Захра е приятелка, според стария Махджуби е подмолна, според Алиса е страховита...

А каква е за Карим?

Отново се провикнах. Този път ми се стори, че чух раздвижване във вътрешността на лодката. Вратичката на кухнята се отвори. Появи се жена с никаб.

– Какво искате? – Гласът ѝ беше нисък и със съвсем лек акцент, но въпреки това в него имаше нещо неблагозвучно, като музика, изсвирена в неправилната тоналност.

– Здравейте, аз съм Виан Роше – представих се и протегнах ръка.

Тя не помръдна. Очите ѝ над квадратното парче плат бяха безизразни като копчета. Започнах да говоря каквото си бях наумила: че някога съм имала магазин за шоколад, че съм отседнала в Ле Маро, че искам да помогна на нея и на Дуа.

Инес слушаше, без да продума. Застанала на ниската палуба, сякаш бе стъпила върху водата. Зад нея от Тан се надигна фонтан от пръски. Жената приличаше на привидение или на вещица.

– Знам коя сте – каза накрая. – Вие сте приятелка на свещеника Рейно.

Усмихнах се.

– С него имаме дълга история. Но невинаги сме били приятели. Всъщност някога той се опита да ме изгони от града.

Очите ѝ не издаваха никакво чувство. Ръцете ѝ с черни ръкавици висяха отпуснати покрай тялото. Стъпалата ѝ също бяха скрити под черната абая – всъщност ако не бяха тези безизразни очи, Инес щеше да бъде зрителна измама, а под никаба ѝ сякаш имаше само въздух.

– Някои хора смятат, че той е запалил пожара, но не е вярно – уверих я. – Рейно е свестен човек въпреки недостатъците си. Не е нито подлец, нито страхливец. А човекът, причинил пожара, е и двете. Сега стоварват цялата вина върху него...

– Затова ли дойдохте? За да го защитавате?

– Реших, че се нуждаете от помощ.

– Благодаря, но не се нуждая – заяви с равен глас.

– Живеете на лодка.

– И какво? – възрази Инес Бенчарки. – Да не мислите, че е трудно да живееш на лодка? Повярвайте ми, преживявала съм много по-лоши неща. В тази страна е лесно в сравнение с моята. Лесно, благо, лениво.

Беше извисила презрително глас и бе присвила очи над воала. Най-сетне виждах цветовете ѝ, искряха на мътната светлина и сякаш обточваха обикновената ѝ черна абая в сребристо като лъскаво моаре. Инстинктивно се пресегнах към мислите ѝ и шепата ми се напълни. Кошница с алени ягоди, два жълти чехъла, гривна от черни нефритени мъниста, женско лице в огледалото. И коприни, бродирани и пъстри коприни, воал като мъглява паяжина, осеян с кристали шифон, бяла сватбена рокля, златисто минзухарено, черничево пурпурно, гористо зелено...