Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 110

Толкова много цветове, смайващо. Без тях може би никога нямаше да се досетя, че с Карим са роднини, но издраскаш ли повърхността, и ето ги – багрите, които не можеш да скриеш.

Тя потръпна. Сякаш я бях докоснала по забранен и интимен начин. Очите ѝ се разшириха възмутено и видях и техния цвят – много тъмнозелено, почти черно, в което бе разтворена капка златно.

– Престанете! – нареди тя.

Протегнах ръка.

– Всичко е наред, Инес. Разбирам.

Тя се засмя – звънлив и нехармоничен звук.

– Така ли смятате? Че разбирате? Понеже виждате малко повече от всички тези слепи хора?

– Има причина да дойда тук. Получих писмо от една мъртва жена. В него пишеше, че съм нужна тук. А после ви видях...

– И си помислихте... какво? Горката потисната мюсюлманка с никаб, жертва на куффар? Горката наплашена вдовица, тя ще приеме охотно всяко предложение – колкото и да е снизходително – за приятелство или... за шоколад. Да, знам всичко за вас, Виан – продължи тя, забелязала изненадата ми. – Знам как сте пристигнали тук преди осем години и сте омагьосали всички да ви обикнат – да, дори противния свещеник. Да не мислите, че не съм чула всичко? Смятате ли, че Карим не ми е казал? Онази жена от кафенето, тя постоянно говори за вас. Също и старецът с кучето, пекарят Поату и цветарят Нарсис. Представят ви като ангел, слязъл от джаннат да ни спаси. А сега Фатима ал-Джерба и свекърва ѝ също се хванаха – о, колко харесват онази жена с шоколада, която си въобразява, че понеже е била в Танжер, разбира културата ни...

Слушах я мълчаливо, стъписана от дълбочината на презрението ѝ. Каквото и да бях очаквала от първата ни среща, не беше това – този порой, това отровно излияние. Скорпион, така бе казала Оми. И сега аз се давех, а най-лошото бе, че сама си бях виновна. Биволът от онзи разказ също е жертва на собствената си природа като скорпиона. А нима част от мен не искаше да бъде ужилена, за да докажа онова, което винаги тайно съм знаела? Че няма нищо трайно, че вълшебството може и да не успее, че всичко, за което се стараем, както и обичта, накрая се натъква на същата гола стена...

Това ли беше урокът, който бях дошла да науча? Затова ли се бях върнала в Ланскене?

– Знам, че криете Алиса – заяви жената.

Потръпнах, внезапно ме прониза студ.

– Да не мислите, че не чувам? Че не виждам? Въобразявате си, че понеже нося никаб, не обръщам внимание на нещата като вас? Да не смятате, че понеже вие не можете да ме видите, аз не забелязвам всичко?

– Това няма нищо общо с никаба – възразих. – И не крия Алиса. Тя живее при мен по свое желание, докато не реши какво иска да прави.

Инес издаде остър гърлен звук.

– И сигурно се залъгвате, че помагате.

– Все някой трябва да помогне. Тя се е опитала да се самоубие.

Жената прикова върху мен зелено-златистите си очи. Под абаята тя е грациозна, уравновесена и изопната като танцьорка. Съдейки по красивите ѝ очи, съм сигурна, че е поразителна.

– Разсъждавате детински – отсече Инес. – Детето вижда как птиченце пада от гнездото. Вдига го и го отнася в дома си. След това ще се случи едно от следните две неща: или птичето веднага ще умре, или ще оцелее за ден-два и детето ще го върне обратно при семейството му. Обаче то ще мирише на хора и близките му ще го отхвърлят. Птичето ще умре от глад или ще го убие котка, или другите птици ще го изкълват до смърт. Ако детето има късмет, никога няма да разбере.