Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 112

Защо го направих, отче? Нелепо е. Никъде няма да ходя. Първо, нямам къде да отида. Посред нощ е и вали. Но въпреки това се виждам как излизам с раница на рамо. Оставям ключа на входната врата, затварям портата след себе си. Тръгвам по пустата улица по сако и спортни обувки и усещам небето над главата си. Небето сигурно е различно за човек, който няма дом. Пътят сигурно също е различен. Някак по-корав под стъпалата. Обувките ми са разтъпкани и удобни. Мога да ходя с часове, преди да се наложи да се замисля какво да правя след това.

Отче, звучи толкова примамливо. Да знам, че всяка стъпка ме отвежда все по-далеч от отец Анри Льометър. Да нямам отговорности, единственият ми избор ще бъде къде да спя, какво да ям, дали да завия наляво или надясно. Ще изоставя всички желания и ще си предложа приумиците на света.

Приумици ли?

Ами да, отче. Разбира се, знам, че Бог има промисъл. Но през последните години ми е все по-трудно да повярвам, че промисълът му се осъществява гладко, както е очаквал. Колкото повече се замислям, толкова повече Бог ми заприличва на притеснен бюрократ, който иска да помогне, обаче е спънат от бумащината и от всякакви комисии. Ако изобщо ни вижда, отче, то е иззад бюро, върху което има камари сметки и започнати дела. Затова той има свещеници, които да му вършат работата, и епископи, които да ги надзирават. По тази причина не му се сърдя. Но така става, ако носиш твърде много дини под една мишница. Изпускаш някои.

Вятърът проясни мислите ми. Историята изобилства от истории за хора, изоставили обичайния живот, за да поемат на път.

Моят съименник, свети Франциск, е един от тях. Може да отида в Асизи.

Явно съм дремнал малко, отче. Събудих се скован. Раничката ми беше подпряна на входната врата. Все още сънен, отначало не помнех, че съм я оставил там. После си спомних и се уплаших. Увереността от последните няколко часа се стопи с наближаването на утрото. Обикновено сутрин най-напред отивам в пекарната на Поату за кроасани или за кифла с шоколад. Днес не го направих. Не исках Поату да ме обсъжда из цялото село, освен това едно отиване в хлебарницата на този етап ще е равносилно на изкушение да остана, а аз вече бях решил да замина.

Сварих си кафе и си препекох стар хляб. Миришеше по-приятно, отколкото беше на вкус, но беше достатъчно, за да ми напомни колко съм гладен. Вече не издържам на глад като преди, отче. Трудно спазвам Великите пости. Помислих си, че ако замина, ще трябва да свикна с глада. Свети Франциск е ял корени и плодове, разбира се. Явно са го засищали. Но на мен ще ми е трудно без кроасан на закуска.

Вдигнах поглед към небето. Още беше тъмно. Имаше повече от час преди зазоряване. Не исках да ме виждат как заминавам, особено хората от Ле Маро, когато стават за сутрешната си молитва. Знаех, че трябва да мина оттам, ако ще вървя покрай реката. Така беше най-разумно, поне докато се отдалеча достатъчно, за да престана да срещам познати. Пълно прекъсване, казах си, без обяснения, без сбогуване. Дори с Виан или с Жозефин...