Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 113

Особено с Жозефин.

Доядох си закуската. Време беше да тръгвам. Измих съдовете в мивката. Полях цветята. Свалих чаршафите от леглото, пъхнах ги в пералнята и заредих на средно дълъг цикъл. Обух си ботушите и облякох дъждобрана. Метнах раницата на рамо на единствената ѝ здрава каишка. Угасих лампите.

– Довиждане – казах.

И излязох навън в мрака.

Първа глава

Сряда, 25 август

Движех се по страничните улички на Ле Маро. Бях забравил колко рано стават тези хора. Целият булевард вече светеше – топли и цветни квадрати от светлина в жълто, червено, синьо и зелено. Значи това е усещането да си аутсайдер, помислих си. Стана ми някак приятно. Мисълта беше почти романтична. Може би да си аутсайдер означава просто да умееш да гледаш на нещата отвън. Погледнах си часовника. Шест часът. Скоро щеше да се обади мюезинът. Смятах дотогава вече да съм напуснал Ле Маро. Исках да избегна булеварда и спортната зала, затова поех по една от пресечките, които водеха към стария пристан. Там по време на речните плъхове често закотвяха лодки, но днес вече никой не го използва. Покрай реката има пътека, от която някога са теглели шлеповете срещу течението. Знаех, че ако вървя по нея, ще стигна до Пон льо Саол, откъдето можех да взема автобус до Ажен, а оттам...

За Париж? Лондон? Рим?

Многобройни магистрали, които щяха да ме отвеждат все по-надалеч от къщи, плъзнали като паяжина към всеки ъгъл на картата...

Постарах се да не се замислям много-много за това какво ще правя. Стъпка по стъпка, казах си. Единия крак след другия. Забелязах, че реката отново е придошла. Ако продължава така, щеше да прелее и да наводни булевард "Де Маро". Кварталчето беше привикнало с наводненията, разбира се, а крайречните къщи са построени така, че да посрещат покачването и спадането на нивото на Тан. Обаче къщите са стари, дървото е изсветляло, изкорубено и разкривено с времето, на места е подсилено с метални подпори, загнили и ръждясали.

След всяка изминала година гибелта на къщите наближава. Възстановяването им би струвало цяло състояние. Някой ден, може би през зимата, подпорите няма да издържат, и редицата разкривени сгради по булевард "Де Маро" ще рухне в Тан, постройките ще се сблъскат една с друга, набирайки инерция като поредица смъртоносни плочки домино, и ще оставят подире си само купчини дърво и натрошена мазилка.

Толкова лошо ли ще е?

Така или иначе, отче, не е моя грижа. Приключих с Ланскене. Реших какво трябва да направя. Ще оставя реката да реши останалото.

В този момент забелязах къщата лодка, закотвена на пристана. Далеч от най-силното течение, сгушена до речния бряг, все едно спеше в извивката на лакътя му. Речни цигани? Няма начин. Минало им беше времето. Обаче от комина се виеше дим – дим или пара, не бях сигурен. Прозорецът светеше. Някой си беше у дома.

Инстинктивно се приближих към дърветата. Няколко се издигат като преграда между реката и края на булеварда, а аз не исках никой да ме вижда. Който и да живееше в лодката, това вече не ме интересуваше. Щях да стигна до крайречната пътека по друг път.