Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 10

Чудя се дали и тя ще го усети? А дали е правилно да се надявам, че този път Виан ще застане на моя страна, вместо да се присъедини към врага?

Шеста глава

 

Неделя, 15 август

Не се завръщам често на местата, конто съм напуснала. Не ми е приятно да виждам нещата, които са се променили: затворени кафенета, обрасли пътечки, приятели, които са заминали или са се настанили за постоянно в гробища или домове за стари хора...

Някои места така се преобразяват, че сякаш изобщо не съм стъпвала там. От една страна, е за добро: пощадена съм от болката, която изпитваме, когато някога познати места и времена се смаляват до своето отражение в огледало, което сме счупили на тръгване. Някои се променят съвсем мъничко, а това понякога преживяваш още по-трудно. Никога обаче не съм се завръщала на място, където, изглежда, нищо не се е променило...

Досега поне.

Дойдохме с вятъра на празника. Преди осем и половина дълги години с вятър, който сякаш обещаваше толкова много, щур вятър, който носеше конфети, мирис на дим и аромат на палачинки, приготвени край пътя. Будката за палачинки още е тук, а също и хората, които се редят от отсамната страна на улицата, и украсената с цветя количка с пъстрата си тайфа от феи, вълци и вещици. Купих си galette от същата тази будка. И сега си купувам, за да си спомня. Питката все още е толкова хубава, идеално изпечена, а вкусът – масло, сол и ръж – ми помага да събудя спомена.

Тогава Анук стоеше до мен с пластмасов тромпет в ръка. Сега стоеше нащрек, с широко отворени очи, а Розет държеше тромпета. Трраааааа! Този път беше червен, а не жълт, и във въздуха нямаше и помен от студ, но звуците, гласовете и миризмите бяха същите. Хората, облечени с летните си дрехи – връхните дрехи и баретите бяха отстъпили място на бели ризи, сламени шапки, кой би носил черно в жегата?, – сякаш бяха почти същите, особено децата, които хвърчаха след колесницата и събираха знаменца, цветя и бонбони...

Трраааааа!, затръби тромпетът. Розет се разсмя. Днес тя е в свои води. Днес може да тича като луда, да се върти като маймунка, да се смее като палячо, и никой няма да забележи, нито да критикува. Днес тя е нормална – каквото и да значи това – и с развълнувани възгласи се присъединява към шествието с идола.

Сигурно е петнайсети август, казах си. Почти бях забравила коя дата е. Не следя християнските празници, но виждах Божията Майка, направена от гипс, с позлатена корона, носена от четири момчета от църковния хор под балдахин от цветя. Момчетата носеха стихари и, изглежда, леко негодуваха. Е, сигурно им беше топло под мантиите, пък и околните се забавляваха много повече. За момент почти разпознах едно от момчетата – приличаше на Жано Дру, малкия приятел на Анук от дните на "Ла Селест Пралин" – въпреки че нямаше как да е той, естествено. Момчето трябва да е вече на седемнадесет. Но лицето наистина ми беше познато. Роднина, братовчед, може би дори брат. А момичето с крила на фея върху колесницата изглеждаше точно като Каролин Клермон. Една жена, облечена със синя лятна рокля, като нищо можеше да е Жозефин Муска, а мъжът с кучето, който стоеше прекалено далече, за да видя лицето му под шапката, лесно можеше да бъде оприличен на стария ми приятел Гийом.