Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 8
Джоан Харис
Чий е? Моят собствен? На Арманд? Или е гласът на променящия се вятър, който духа съвсем кротичко и аха да повярвам, че е спрял завинаги?
Тук, в последния участък от нашето пътуване, пътят е покрит с глухарчета и семената на повечето вече се ронят, затова въздухът е изпълнен със светли частици.
Франсис Рейно мразеше плевелите. Но аз винаги съм харесвала глухарчетата, веселите им лица, вкусните им листа. И въпреки всичко никога не съм виждала толкова много тук. Розет обича да ги бере и да издухва семената във въздуха. Догодина...
Колко необичайно е да мисля за следващата година. Не сме свикнали да чертаем планове. Ние сме като семената на глухарчетата — установяваме сс за един сезон и после отлитаме. Корените на глухарчетата са здрави. Така трябвa, за да намират прехрана. Но растението цъфти само един cезoн – дори ако някой като Франсис Рейно не го изкорени, а след като прецъфти, трябва да продължи да лети с вятъра, за да оцелее.
Затова ли съм привлечена с такава охота към Ланскене? Дали е следствие от някакъв инстинкт, толкова дълбок, че едва осъзнавам нуждата да се върна на мястото, където някога посях тези упорити семена? Чудя се какво е поникнало там в наше отсъствие, ако изобщо нещо е поникнало. Дали преминаването ни оттам е оставило някаква следа по онези места, колкото и малка да е? С какво ни помнят хората? С обич? С безразличие? Помнят ли ни изобщо, или времето ни е заличило от съзнанието им?
Пета глава
Всяко нещо е повод за празненство, отче. Поне що се отнася до Ланскене, където хората се трудят здраво и всяка новост – дори отварянето на магазин – е бягство от всекидневната рутина, причина да спреш и да празнуваш.
Днес е Сент Мари, празникът на Светата Дева. Национален празник е и все пак повечето хора гледат да странят от църквата, прекарват времето си пред телевизора или отиват с кола до брега – той е само на два часа път, връщат се рано с изгорели от слънцето рамене и изглеждат като лукави домашни котки, които цяла нощ са били навън и са правили бели.
Знам. Трябва да бъда толерантен. Ролята ми на свещеник се променя. Днес моралният компас в Ланскене се държи от други, от граждани и външни лица, от чиновниците и от удобните политически хора. Казват, че времената се менят, а старите традиции и вярвания трябва да се съгласуват с решенията, взети в Брюксел от мъже (или още по-лошо – от жени) с костюми, които никога не са напускали големия град, освен може би за да прекарат лятната ваканция в Кан или да покарат ски във Вал д’Изер.