Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 8

Джоан Харис

Бързай. Бързай. Отново този глас.

Чий е? Моят собствен? На Арманд? Или е гласът на променящия се вятър, който духа съвсем кротичко и аха да повярвам, че е спрял завинаги?

Тук, в последния участък от нашето пътуване, пътят е покрит с глухарчета и семената на повечето вече се ронят, затова въздухът е изпълнен със светли частици.

Бързай. Бързай. Рейно казваше, че ако оставиш глухарчетата да прецъфтят, следващата година ще са навсякъде: покрай пътища, в тревата, в лехи, лозя, църковни дворове, градини, дори в пукнатините по тротоара и така след година или може би две няма да остане нищо освен глухарчета, които шестват из полето ненаситни, непобедими...

Франсис Рейно мразеше плевелите. Но аз винаги съм харесвала глухарчетата, веселите им лица, вкусните им листа. И въпреки всичко никога не съм виждала толкова много тук. Розет обича да ги бере и да издухва семената във въздуха. Догодина...

Догодина...

Колко необичайно е да мисля за следващата година. Не сме свикнали да чертаем планове. Ние сме като семената на глухарчетата — установяваме сс за един сезон и после отлитаме. Корените на глухарчетата са здрави. Така трябвa, за да намират прехрана. Но растението цъфти само един cезoн – дори ако някой като Франсис Рейно не го изкорени, а след като прецъфти, трябва да продължи да лети с  вятъра, за да оцелее.

Затова ли съм привлечена с такава охота към Ланскене? Дали е следствие от някакъв инстинкт, толкова дълбок, че едва осъзнавам нуждата да се върна на мястото, където някога посях тези упорити семена? Чудя се какво е поникнало там в наше отсъствие, ако изобщо нещо е поникнало. Дали преминаването ни оттам е оставило някаква следа по онези места, колкото и малка да е? С какво ни помнят хората? С обич? С безразличие? Помнят ли ни изобщо, или времето ни е заличило от съзнанието им?

Пета глава

 

Неделя, 15 август

Всяко нещо е повод за празненство, отче. Поне що се отнася до Ланскене, където хората се трудят здраво и всяка новост – дори отварянето на магазин – е бягство от всекидневната рутина, причина да спреш и да празнуваш.

Днес е Сент Мари, празникът на Светата Дева. Национален празник е и все пак повечето хора гледат да странят от църквата, прекарват времето си пред телевизора или отиват с кола до брега – той е само на два часа път, връщат се рано с изгорели от слънцето рамене и изглеждат като лукави домашни котки, които цяла нощ са били навън и са правили бели.

Знам. Трябва да бъда толерантен. Ролята ми на свещеник се променя. Днес моралният компас в Ланскене се държи от други, от граждани и външни лица, от чиновниците и от удобните политически хора. Казват, че времената се менят, а старите традиции и вярвания трябва да се съгласуват с решенията, взети в Брюксел от мъже (или още по-лошо – от жени) с костюми, които никога не са напускали големия град, освен може би за да прекарат лятната ваканция в Кан или да покарат ски във Вал д’Изер.