Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 12
Джоан Харис
– Мадмоазел Роше? – възкликна той.
Беше Франсис Рейно.
На четирийсет и пет почти не се беше променил. Същите тънки, подозрителни устни. Косата му беше силно загладена назад, за да преодолее склонността ѝ да се накъдря. Същите упорити рамене като на мъж, който носи невидим кръст.
Беше понапълнял, откакто го видях за последно. Въпреки че никога няма да стане дебел, беше добил приемлива закръгленост в средната част на тялото, която издаваше не толкова суров режим. Отива му – достатъчно висок е, за да поеме малко допълнителна маса, – а още по-учудващото е, че около хладните сиви очи има бръчици, почти намекващи за смях.
Усмихна се – срамежлива, неуверена усмивка, с която не е свикнал много. И тази усмивка ми помогна да разбера какво имаше предвид Арманд, когато ми писа, че Ланскене ще се нуждае от моята помощ.
Разбира се, всичко беше в цветовете. Външният вид на кюрето беше на човек, който напълно се владее. И все пак аз го познавам по-добре от повечето хора и долових, че под привидното си спокойствие Рейно е дълбоко притеснен. Като за начало, якичката му беше накриво. Яката на свещеника се пристяга отзад – в конкретния случай с малка щипка. Тази на Рейно се беше измушила от едната страна и щипката ясно се виждаше. За педантичен човек като Рейно това не беше обикновена подробност.
Какво беше казала Арманд?
А и цветове: помпозна смесица от зелени и сиви нюанси, примесена с аленото на злочестината. И погледът му – предпазливата безучастност на мъж, който не умее да помоли за помощ. Накратко, Рейно сякаш стоеше на ръба на пропаст и вече знаех, че не мога да си тръгна, преди да разбера какво става.
Чувах ясно гласа на Арманд. Мъртва е от осем години, а все още звучи толкова упорита, колкото беше приживе, упорита и мъдра, и немирна. Няма смисъл да се опитвам да се съревновавам с мъртвите, гласовете им са безпощадни.
Усмихнах се и казах:
– Мосю кюре.
След това се подготвих да яхна вятъра.
Седма глава
Боже мой, изобщо не се е променила. Дълга черна коса, засмени очи, яркочервена пола и сандали. В едната си ръка държи наполовина изядена питка, а на другата дрънчат гривни; дъщеря ѝ подтичва след нея. За момент ми се струва, че времето е спряло, дори детето сякаш почти не е пораснало.
Разбира се, не беше същото дете. Почти веднага го осъзнах. Като за начало, това е червенокосо, а другото е тъмно. Освен това, като се взрях по-внимателно, видях, че Виан Роше всъщност се е променила – има бръчици около очите и изражението на лицето ѝ е станало предпазливо, сякаш изминалите осем години са я научили да не се доверява или може би просто очакваше неприятности.
