Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 8

— Не съм го казала. — Тя изпъна лявата си длан ниско, където всеки друг освен изпечен професионалист като него не би забелязал сигнала „не доближавай“.

Питър се оттегли от черните железни стъпала. Застана там, откъдето законите на оптиката му позволиха да долови движение в прозорците на двата етажа на синята тухлена къща и с периферното си зрение да следи и Фей на черното желязно стъпало.

Докато тя чукаше на тюркоазената врата.

3

„…провалена американска мечта“

Брус Спрингстийн, „Родени да бягаме“

Ето така живееш и умираш.

Отговаряш на почукването на входната си врата.

Тюркоазената плоскост се отвори със замах под напора на света отвън и те изпълниха зрителното му поле.

Жена, застанала на входната площадка.

Мъж, щръкнал насред миниатюрния преден двор от пръст и камък, ограден с черна метална ограда.

Ако това е операция „бум-тряс“, тя е стрелецът.

Жената обаче само си стоеше на предната веранда и го гледаше със зелените си очи.

Да кажем, трийсетгодишна, може би по-възрастна. С разкопчано черно палто. Красива, но може и да не я забележиш сред тълпата. Кестенявата й коса бе достатъчно дълга, за да е модерна, но не толкова, че да я сграбчиш лесно. Овално лице със смесения етнически облик на съвременна Америка. Нос, който изглеждаше като натаманен над още ненарисувани устни. Раменете й бяха изпънати по войнишки. Ръцете й висяха отстрани на тялото с разтворени длани, а дясната направо пулсираше — ръка за стрелба. Никакви пръстени. Тъмен панталон. Удобни черни обувки за тичане или за бърз ритник.

Жената чакаше в залеза, който ухаеше на дъжд по градските улици.

Най-трудното нещо.

Очакването.

На подходящия момент. На правилния ход. На появата на мишената.

Мъжът, нейното подкрепление, се прокашля. Изглежда познат… По-възрастен от нея, към петдесетте, оплешивяващ бял тип. Една камара мускули под светлокафявия дъждобран. Сребристо метално куфарче в лявата ръка, а дясната висеше с отворена длан до тялото му. Заел беше позиция като подкрепление — имаше видимост покрай нея към онзи, който отвори тюркоазената врата или се появи пред предните прозорци, обаче се прокашля началнически или пък…

Застанала на черната метална площадка пред къщата, жената попита:

— Как си?

„Кажи й истината!“

— Не знам.

— Може ли да влезем?

Подкреплението й додаде:

— Не може да откажеш.

— Мога, но какъв е смисълът? — Влезе заднишком в дневната.

Те го последваха. Мъжът със светлокафявия дъждобран затвори вратата за света навън.

Усмивката й лъжеше:

— Мамка му, дано да сме спипали когото трябва. Как се казваш?

— Винаги съм мразел рожденото си име — Роналд. Май известно време се казвах Джо. Понякога си мисля, че се казвам и иначе, например Раул, Ник, Жак и странно защо — Син Шоу.

Плешивият се обади:

— Наричай го…

Питър! Плешивото й подкрепление се казваше Питър!

— …Кондора.

Ето.

Мъжът с прошарената коса рече:

— Провървя ми.

— Защо? — попита тя.

— Защото Управлението върти кодовите имена. По-рано Кондора беше Франк Стърджис, крадец от Уотъргейт. После аз. Навремето с кодово име се чувствах като двама човека. Единият си беше обикновеният ми „аз“, а другият приличаше на филмова версия на собствения ти живот, в която си по-красив, по-умен и спечелваш подходящото момиче. Докато бях в затвора, кодовото ми име отиде при друг. Нещо се случило с онзи тип. Не ми казват какво, но сега пак ме кръстиха Кондор.