Читать «Последните дни на Кондора» онлайн

През онзи дъждовен понеделник екипът под прикритие го прихвана във Вашингтон, когато той тръгваше от официалната си работа — тъкмо вдигна качулката си и излезе от месинговата задна врата на сградата „Джон Адамс“ в Библиотеката на Конгреса.

Бял автомобил.

Първи признак, че бялата кола е на екип под прикритие: матирани предно и странични стъкла.

Втори признак: Внезапно забръмчалият автомобилен двигател в мига, в който дъждовните капки се посипаха по качулката на синьото му алпинистко яке върху прошарената му глава. Мъжът забеляза неправилно паркиралата бяла кола на ъгъла на Трета и Ей Стрийт в Югоизточен Вашингтон — улица с къщи от двете страни, която започваше от моравата пред Конгреса и пресичаше жилищната част на Капитолия.

Трети признак: Благодарение на захладняването след дъжда той забеляза тънките струйки изгорели газове зад бръмчащата бяла кола, която не се включи в уличното движение. Тя си стоеше с изключени чистачки, а небето ронеше сълзи върху матираното предно стъкло.

Четвърти признак: Никой от околните къщи не пое забързано към белия автомобил. Нямаше и прибиращ се от работа мъж, който да зашляпа в дъжда към колата и очакващата го там съпружеска целувка.

Пети признак: Той усещаше присъствието на екипа под прикритие. Китайските майстори на бойните изкуства говорят за тежките погледи на преследвачите, за осезаемия натиск на вражеската енергия чи. Кевин Пауъл, на когото прерязаха гърлото в амстердамски бордей в годината, когато подкрепяният от ЦРУ шах на Иран падна от власт и Съветският съюз нахлу в Афганистан, същият този Кевин твърдеше, че човек трябва да се вслушва в инстинктите си, в усещанията си. Иначе току-виж те наръгали на някоя уличка посред нощ. Или се събудиш в стая без прозорци и със стоманени стени. Онзи понеделник вечерта във Вашингтон мъжът с прошарената коса, застанал на твърдия цимент под студения пролетен дъжд, знаеше какво означават побилите го тръпки.

Едно, две, три, четири, пет. Като пръстите на ръката — под ръка разбирай екип под прикритие.

Плъзна поглед наляво по тротоара покрай сградата „Адамс“ от бял камък — шест етажа и подземия, пълни със знание и тайни. Заключената месингова врата зад гърба му щеше да издържи, ако в нея се блъсне кола или гигантска горила.

По Трета улица се зададе мъж, който, изглежда, просто щеше да мине покрай сградата „Адамс“: бял, тъмнокос, към четирийсетте, с костюм на чиновник и вратовръзка, светлокафяво палто и кафяви обувки, неподходящи за тичане. С едната си ръка в ръкавица държеше черен чадър, а с другата притискаше към лицето си мобилен телефон, когато попита:

— Къде се намирате?

Вероятно беше тактика за свръзка на екипа под прикритие.

Предаване на данни чрез фиктивен телефонен разговор.

Обаче мъжът с прошарената коса се съмняваше: прекомерно и излишно.

Костюмарят с вратовръзка, мобилен телефон и чадър се приближи, вече се намираше почти перпендикулярно спрямо него, а кафявите му обувки стъпка след стъпка браздяха локвичките по тъмния и мокър тротоар.