Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 11

Нацупени алени устни: „Ш-ш-шт“.

— Не съм сигурен.

— Има и други лекарства за мъже, на които се налага често да отскачат до тоалетната. Явно лекарите искат да ти осигурят най-доброто.

— Сигурно това е причината.

Тя го погледна. После отмести очи към армията от лекарства. Разгледа схемата, залепена от вътрешната страна на вратичката на шкафчето:

— Тринайсет хапчета дневно.

— Всеки трябва да се надруса. — Взря се в нея — макар да беше толкова млада, тя позна цитата от Боб Дилън.

— Има ли болест, от която не те лекуват?

— От рак и други подобни убийци.

— Често ли мислиш за убийци?

— Сериозно ли? Ти ми задаваш този въпрос?

Питър изтрополи по стълбите пред банята.

— Каква е диагнозата? — попита тя.

— Посттравматичен стрес. Параноидна шизофрения. Делюзии. Отчуждение. Тревожност. Депресия. Периодична темпорална дисфункция. Неустойчиво личностно интегриране.

— Което ще рече?

— Нещо от сорта на това, че сякаш съм във филм. Непрекъснато се губя. Не помня. Хапчетата, програмата, теб: всичко това ми помага да забравя и да продължа напред.

— И получава ли се?

— Получавам проблясъци. Сънища. Призраци. Обаче функционирам. В релси съм.

Чуха Питър да влиза в разхвърляната задна стаичка, за да снима съдържанието й.

— Имената се носят безцелно — каза й Кондор, каза й Вин. — Като Кевин Пауъл. Мога да ти кажа как е умрял, но кой е бил… представа си нямам. Помня Виктор и четирима други приятели, затворени заедно с мен в тайната лудница на ЦРУ, но не и първия си шеф в Управлението. Помня, че четях книги за нещо, наречено Секция 9, Отдел 17, където се случи нещо, за което не мога да мисля… не ме карай да мисля за това, не ме карай…

Бялото петно секна, когато излязох миналата година. Случилото се преди това… Помня първата жена, която ми се показа гола и която не убих. Понякога, когато си помисля за убийство, ми замирисва на мъжка тоалетна. Помня пресечки в Бейрут. Барове в Амстердам. Летища в джунглата. Вечеря в Бруклин. Магистралите на Лос Анджелис. Как ме простреляха. Как отвърнах на изстрелите. Как да ти счупя врата. Десетичната система на Дюи. Събитието, на което се дължат левите убеждения на Дашиъл Хамет. Как лежа, смея се и по тила ми пробягват тръпки, докато крача по някоя улица в града, чието име не помня, обаче помня, че любимото ми оръжие е автоматичен „Колт“ 1911, четирийсет и пети калибър.

— Напоследък да са настъпили някакви промени?

Излъжи.

— Непрекъснато е едно и също. Добре съм, стига да си вземам опиатите.

— Лекарствата — поправи го тя.

— Не трябва ли от лекарствата да ти става по-добре?

Тя сви рамене. Обаче въпросът му я накара да отвърне с усмивка на неговата.

— Според диагнозата за мен е най-добре да не знам онова, което не знам, че не знам.

— Обаче знаеш кое е действително.

— Щом казваш. Знам, че действително съм тук или действително съм на работа. Обаче понякога…

— Понякога седя на пейка в парка. Синьо небе, дървета, зелена трева. Никакви звуци… или може би само някакво свистене. Мирише на човешка пот. В скута си държа лаптоп. На него гледам онова, което се вижда от безпилотен самолет. Излъчва. Перести облаци. Чист въздух. Погледът ми се спуска от небето. Сградите се очертават ясно, окрупняват се, после в средата на екрана стремително се появява парк с пейки и аз съзнавам, че ако остана на мястото си, онова, което всеки момент ще видя на екрана на айпада, ще бъда самият аз, както изглеждам от безпилотния самолет.