Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 51

„Една демокрация работи добре, само когато обикновеният човек е аристократ. Но Господ сигурно мрази обикновения човек — направил го е толкова обикновен, мътните го взели! Какво ви разбира вашият обикновен човек от кавалерство? От noblesse oblige? От аристократични правила за поведение? От лична отговорност за благоденствието на държавата? Със същия успех можете да търсите козина на гърба на жабата…“ Това от татко ли го бях чувала? Не. Е, не точно. Това си го спомням от бар „Стрида“ в Бентън хаус, Канзас сити — беше някъде около два часа сутринта през януари 1898 г., след като господин Клеменс беше прочел лекцията си. Баща ми може и да е казал част от него; може би господин Клеменс го е казал цялото или пък едно е казал баща ми, друго — господин Клеменс — след толкова години паметта ми вече малко издиша.

Новината за подписването на мирния договор пристигна в Тийбс на 12 август, петък. Господин Барнаби, нашият директор, ни събра всички в залата за лекции и ни го съобщи, а после разпусна всички ученици. Изтичах веднага вкъщи и разбрах, че майка ми вече знае. Прегърнахме се и си поплакахме, а Бет и Люсил вдигаха врява около нас. А после мама и аз се захванахме с голямо пролетно чистене съвсем извън сезона, за да сме готови, когато татко и Том (и господин Смит? — това не го казах на глас) се приберат по някое време следващата седмица. Наредихме на Франк да окоси тревата и да свърши, каквото има за вършене по двора — не питай, просто го свърши!

Неделната църковна служба беше едно щастливо хваление на Бога, а преподобният Тимбърли къдреше още по-големи и протяжни глупости от обикновено, но никой нямаше нищо против — най-малкото пък аз.

След службата мама ме попита:

— Морийн, утре ще ходиш ли на училище?

Изобщо нямах представа. Училищното настоятелство на Тийбс беше решило да предложи летни занятия в гимназията като патриотичен акт, за да могат по-големите момчета да завършат по-рано и да се запишат доброволци. И аз се бях записала на лятно училище — както за да прибавя още нещо към образованието си, така и за да запълня онази болезнена празнота вътре в мене, зейнала, след като татко и Том (и господин Смит) заминаха на война.

Най-дългите години в живота си съм прекарала в очакване на мъже, които трябва да се върнат от война. Някои не дочаках.

— Не съм мислила за това, мамо. Наистина ли смяташ, че утре ще има училище, както обикновено?

— Ще има. Учила ли си?

Знаеше, че не съм. Не можеш да отделиш кой знае какво време на неправилните гръцки глаголи, докато на четири крака лъскаш кухненския под.

— Не, госпожо.

— Е? Какво би очаквал от тебе баща ти?

Въздъхнах.

— Да, госпожо.

— Не се самосъжалявай. Лятното училище си беше твоя идея. Не трябва да пропиляваш възможността да получиш допълнително обучение. А сега марш! Днес сама ще приготвя вечерята.

Не си дойдоха тази седмица.