Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 52

Не си дойдоха и следващата седмица.

Не си дойдоха тази есен.

Не си дойдоха тази година.

Върна се тялото на Чък. Армията осигури залпове. Присъствах на първото си военно погребение и плаках ли, плаках… Един белокос тръбач изсвири за Чарлз „Почивай в мир, войнико храбър, бог е с теб“.

Ако някога съм била близо до вярата в Бога, то е, когато слушам тази песен. Дори и днес.

След лятната сесия от 1898 г. дойде септември и аз трябваше да избера: да ходя или да не ходя на училище, а ако ходя — къде? Не исках да си стоя вкъщи — там кажи-речи не вършех нищо друго, освен да се правя на бавачка на Джордж. Тъй като не можех да отида в „Калъмбия“, исках да постъпя в Бътлърската академия — двегодишна частна школа, която предлагаше курс по свободните изкуства, който в „Калъмбия“ и в „Лоурънс“ приемаха вместо долния курс. Изтъкнах пред мама, че съм спестила от коледните подаръци и подаръка за рождения ми ден и от „парите за яйца“ („парите за яйца“ бяха всички пари, които печелех сама — от гледане на съседските деца, продаване на сергия на окръжния панаир и т.н. — не много и доста рядко) и имам достатъчно пари да си платя курса и учебниците.

— А как ще ходиш дотам и как ще се връщаш? — попита мама.

— А Том как отива и се връща? — отвърнах й аз.

— Не отговаряй на въпроса с въпрос, млада госпожице. И двете знаем как го правеше брат ти: при хубаво време — с двуколката, при лошо време — на кон… а когато времето беше най-лошо, си стоеше вкъщи. Но брат ти е голям мъж. Обясни ми ти как ще го правиш.

Замислих се над това. Двуколката не беше проблем; в Академията имаше плевня, където конете изчакваха господарите си. Ездата? Яздех кажи-речи толкова добре, колкото и братята ми… но момичетата не ходят на училище по гащеризони, а дамското седло не беше добра идея във време, неподходящо за двуколка. Но дори и времето да беше хубаво и да пътувах с двуколката, от края на октомври до началото на март щеше да ми се наложи да тръгвам, преди да се е съмнало, и да се прибирам по мръкнало.

През октомври 1889 г. Сара Троубридж беше тръгнала с двуколка от фермата на баща си за Рич хил, на шест километра и половина оттам. Конят и двуколката й се върнаха. От Сара вече не дойде ни вест, ни кост.

Ние живеехме в доста спокойна местност. Но най-опасното животно, съществувало откакто свят светува, ходи на два крака… а покрай селските пътища щъка кой ли не…

— Не ме е страх, мамо.

— Кажи ми какво би те посъветвал баща ти.

Така че се отказах и се подготвих да постъпя пак в гимназията за още един срок или за повече. Училището беше на около километър от нас и покрай целия път живееха хора, та ако извикам, щяха да ме чуят. Най-хубавото беше, че в нашата гимназия преподаваха и курсове, за които досега не бях имала време. Продължих с гръцкия, пак се записах на латински и се захванах с диференциални уравнения. Започнах да уча немски и записах геология и средновековна история, вместо да си губя по два часа за изучаване на домакински умения. И, разбира се, в събота сутрин продължих да ходя на уроци по пиано. Майка ми ме беше учила три години, после беше решила, че ще ми е от полза да получа по-добра подготовка. Беше сделка от типа „ти — на мене, аз — на тебе“: госпожица Примроуз дължеше много на татко и за себе си, и за престарялата си болнава майка.