Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 49

Роберт Хайнлайн

А след около половин час чудото се повтори. Да не повярваш!

На другата сутрин Чък и баща му хванаха влака в 8:06 ч. от Бътлър и се върнаха още същия следобед — Чък се беше заклел и го бяха записали в същата рота (рота „С“, Втори полк), в която бе постъпил и Том, и щеше да чака горе-долу също толкова дни. Така че Чък и аз отидохме на едно друго потайно местенце и аз пак се сбогувах с него, и чудото пак се случи.

Не, не си помислих, че съм влюбена в него. Вече бях лягала с достатъчно мъже и надали бих могла да сбъркам един мощен оргазъм с вечната любов. Но беше хубаво, че стана така — имах намерение да се сбогувам с Чък, колкото се може по-често и по-трогателно, пък да става каквото ще. И се сбогувахме на няколко пъти чак до деня, в който той замина седмица по-късно — тогава наистина си беше сбогуване.

Чък така и не се завърна. Не, не го убиха в бой — тъй като и не стигна по-далече от Чикамауга парк, Джорджия. Не съм много сигурна дали беше треска, малария или жълтеница. Може да е било и тиф. От треска умряха пет пъти повече хора, отколкото в бой. Те също са герои. Е, не са ли? Записаха се доброволци; бяха готови да влязат в бой… и нямаше да се разболеят от треска, ако се бяха скатали и не бяха откликнали на призива.

Дойде онзи ден — пети май — когато нашите мъже заминаха… Потеглиха със специален военен влак надолу към Канзас сити, после щяха да заобиколят през Спрингфийлд, да продължат към Сейнт Луис и нататък на изток: крайна цел — Джорджия. Цялото семейство заминахме за Бътлър — отпред мама и татко с двуколката му, теглена от Лоуфър, а останалите ги следвахме с каретата, с която обикновено се возехме само в неделя — караше я Том, а я теглеха Дейзи и Бо. Влакът спря, сбогувахме се набързо, тъй като вече викаха:

— Всички да се ка… чват!

Баща ми предаде юздите на Франк, а на мене се падна каретата с мъниците.

Всъщност те не потеглиха веднага — освен войниците трябваше да се натовари и багажът. В средата на влака имаше платформа с оркестър, осигурен от Трети полк, Канзас сити, и през цялото време, докато влакът беше спрял, той свиреше потпури от военни мелодии.

Изсвириха „Очите ми видяха славата…“ и веднага минаха на „Да бях в земята на памука“, а оттам — на „Таз вечер лагера опъваме“ и „… на шапката си бодна той перо и го нарече макарони!“ После подкараха „Седя затворен във килия“, влакът изсвири и потегли, а оркестърът започна да се изнизва към съседния вагон. Наложи се да помогнат на онзи с тубата.

А ние потеглихме към дома — в ушите ми все още звучаха „Туп-туп, момчета маршируват“ и онзи трагичен първи стих — „Седя затворен във килия…“. По-късно някой ми каза, че онзи, който я бил написал, си нямал представа от всичко това, защото в затворническите лагери от военно време такива луксове като килии няма.