Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 53

Така че през септември 1898 г. учебната година започна и не ми оставаше време да върша пакости. Ала имах достатъчно време да пиша всяка седмица по едно пълно с новини и без помен от сантименталности писмо на господин Смит (на сержант Смит!) и на Том, и на татко, и на Чък… докато не ми върнаха едно писмо до Чък седмица преди да се завърне при нас завинаги.

Не се срещах с момчета и мъже, за които би си струвало да се говори. Свестните бяха заминали на война; онези, които бяха останали, ми правеха страхотно впечатление с това, че им текат лигите по брадичките; или пък бяха невъзможно млади за мене. Не бях съзнателно вярна на господин Смит. Той не ме беше молил да му бъда вярна, нито пък аз очаквах от него да ми бъде верен. С него имахме само една — една-едничка — изключително успешна първа среща. Но това не е равно на годеж.

Нито пък бях вярна по принцип. Но то, братовчедчето ми Нелсън почти не се брои. Нелсън и аз си имахме едно общо нещо: и двамата яко ни друсаше хормона — и то през цялото време. И още нещо: бяхме предпазливи като лисица майка по отношение на госпожа Пуританка.

Оставях него да определя времето и мястото — биваше си го да измисля интриги. Взаимните ни чувства къкреха на тих огън, без да събуждат подозренията на госпожа Пуританка. Бих могла да се омъжа за Нелсън и да си живеем щастливо, въпреки че е по-малък от мене — ала бяхме твърде близки роднини. Сладурче си беше той. (Само онзи лимонов пай…!)

Не се прибраха и за Коледа. Но още две тела се завърнаха у дома си. Отидох и на двете погребения — заради Чък.

През януари брат ми Том се завърна вкъщи с марш заедно със своя полк. Мама и Франк заминаха за Канзас да посрещнат военния влак и да гледат парада по „Уолнът“ и контра марша обратно до гарата, където повечето войници се качиха обратно на влака, за да продължат за вкъщи. Аз си останах у дома да се грижа за сестрите ми и за Джордж и тайничко си мислех, че това е много благородно от моя страна.

Том донесе на ръка писмо за мама:

Госпожа Айра Джонсън

Чрез и.д. ефрейтор Т. Дж. Джонсън

Рота С, Втори Мисурийски полк

Скъпа госпожо,

Надявах се и очаквах да се завърна у дома със същия влак, с който пътува нашият син Томас. И наистина, според условията, при които приех да бъда назначен за хирург в доброволната войска на нашия щат, не мога да бъда задържан повече от сто и двайсет дни след обявяването на мир — 12 декември миналата година или 6 януари този месец — разликата в датите е техническа и официална — по това сега се спори.

Съжалявам, но съм длъжен да ви информирам, че главният хирург на армията помоли мене и моите колеги по професия да продължим да дежурим тук ден за ден, докато услугите ни станат ненужни. И аз приех.

Мислехме, че вече сме успели да овладеем опустошителните трески и може да разглобим полевите болници тук и да изпратим тукашните пациенти във форт Браг. Но след като преди три седмици пристигнаха болни и пострадали от Тампа, надеждите ни бяха попарени.

Накратко, мадам, моите пациенти имат нужда от мене. Ще се прибера веднага щом главният хирург реши, че услугите ми не са нужни повече… по-скоро в духа на Хипократовата клетва, отколкото придържайки се към буквата на договора.

Вярвам, че ще ме разберете, както сте ме разбирали толкова често в миналото.

Оставам искрено верен ваш любящ съпруг,

Айра Джонсън, доктор по медицина

капитан от Медицинския корпус на армията на САЩ