Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 40
Роберт Хайнлайн
— Мислите ли, че така ще ги накараме да платят, сър?
— Не. Но все нещо ще стане. Ще видиш.
Татко излезе прав. От вторите писма не получихме никакви пари. Получихме известен брой страшно възмутени отговори, някои от тях — пълни с нецензурни думички. Татко ме накара да ги подредя, но да не им отговарям.
На по-голямата част от тези седемдесет пациенти и очите им не видяхме повече. Това беше очакваният от татко добър резултат. Той много се зарадва.
— Морийн, това е равен резултат. Те не ми плащат — аз не им правя добро. Йод, каломел, аспирин — горе-долу с това разполагаме днес, другото са захарни бонбончета. Сигурен съм в крайния резултат само когато израждам бебе, намествам кост или режа крак. Но да му се не види, старая се колкото мога. Наистина се старая. Ако някой ми се ядосва само защото съм го помолил да си плати за услугата… е, не виждам тогава причина да трябва да ставам от топлата постеля и да търча да го церя!
1897 беше годината, когато „Кейти“ прокара железопътна линия на няма и километър и половина от нашия градски площад, така че градският съвет разшири границите на града и Тийбс се сдоби с гара. Това докара в Тийбс телеграфа и телефона на Бел, макар отначало да работеше само от девет до девет и никога в неделя сутрин, защото номераторът се намираше в салона на вдовицата Лумис и когато я нямаше там, нямаше и телефонни услуги.
„Лидер“ публикува бомбастична уводна статия — „Модерни времена“.
Баща ми се навъси.
— Изтъкват, че скоро, когато се абонират повече хора, ще бъде възможно да извикаш лекар посред нощ. Да, да, естествено. Днес аз правя нощни посещения само когато някой е загазил много здраво.
Но какво ще стане, ако може да ме изрита от леглото само като врътне някаква си шайба? Заради умиращо дете ли ще ме потърси? Не, Морийн, ще е заради това, че му се е забелила кожицата около нокътчето. Помни ми думата: телефонът е краят на посещенията по домовете. Няма да е днес, няма и да е и утре, но ще е скоро. Така ще му отпуснат края, че… ще видиш как ще дойде един ден, когато докторите просто ще откажат да ходят по домовете.
На Нова година казах на татко, че съм решила: искам да изпрати името ми във фондация „Хауард“.
Първият младеж от списъка ме посети, преди да изтече януари.
Към края на март вече ме бяха посетили всичките седем. В три от случаите наистина отидох дотам, че се възползвах от привилегията с канапето… макар че използвах кушетката в кабинета на татко и заключих вратата.
Фойерверки, ама мокри.
Доста прилични младежи си бяха тия тримата, но… женитба? Не.
Морийн беше започнала да се вкисва.
Но на втори април, събота, баща ми получи писмо от Рола, Мисури:
Драги ми докторе,
Позволете ми да се представя. Син съм на господин и госпожа Джон Адамс Смит от Синсинати, Охайо. Баща ми изработва разни сечива. Аз завършвам Минното училище към университета „Мисури“ в Рола, Мисури. Вашето име и адрес ми даде съдията Орвил Спърлинг от Толедо, Охайо, изпълнителен секретар на фондация „Хауард“. Съдията Спърлинг ми съобщи, че ви е писал за мене.
Ако ми позволите, бих желал да посетя вас и госпожа Джонсън в неделя, седемнайсети април, следобед. После, ако позволите, бих желал да ме представите на дъщеря си, госпожица Морийн Джонсън, с цел да предложа себе си като евентуален кандидат за ръката й.
Бих приел на драго сърце, ако желаете да ме проучите, и ще отговоря подробно и откровено на всеки ваш въпрос.
Очаквам отговора ви с нетърпение.
