Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 33

Не след дълго навлязохме в земите на Джаксън Иго — тридесет и два хектара предимно скали и възвишения, сред които се извисяваха барака и един окаян плевник. Господин Иго беше позасял това-онова, но не вярвах да изхрани него, изпосталялата му жена и рояка мръсна челяд. Джаксън Иго се занимаваше най-вече с чистенето на отходни ями и строенето на клозети.

Някои от хлапетата заедно с половин дузина кучета се скупчиха около нашата двуколка. Едно от момченцата се затича към къщата, викайки. Не след дълго се показа господин Иго.

— Джаксън! — повика го баща ми.

— Да, докторе.

— Разкарай тия кучета!

— Те не хапят.

— Разкарай ги! Няма да ги чакам да ми скочат!

— Кат кайш, докторе. Кливланд! Джеферсън! Фанете ги тия псета! Закарайте ги отзади.

Заповедта беше изпълнена. Баща ми слезе, като тихичко ми подметна през рамо:

— Ти не слизай от двуколката.

Татко остана в бараката съвсем малко, което беше добре дошло за мене, тъй като най-голямото момче, Калеб, беше започнало да ми досажда — караше ме да сляза и да отида да видя новото прасило. Познавахме се от училище — той изкара няколко години в пети клас. Според мене щеше да е достоен кандидат за линчуване, ако нечий баща не го претрепе дотогава. Наложи се да му кажа да остави на мира Дейзи — караше я да тръска глава и да се дърпа. Извадих камшика, за да подчертая по-добре думите си.

Зарадвах се, когато видях, че татко се връща.

Той се качи в двуколката, без и дума да продума. Цъкнах на Дейзи и потеглихме. Татко беше навъсен като тъмен облак, така че си мълчах.

След като изминахме половин километър, той се обади:

— Моля те, отбий встрани на тревата.

Отбих, подвикнах на Дейзи „Тпру, момиче!“ и зачаках.

— Благодаря, Морийн. Ще ми помогнеш ли да се измия, моля те?

— Разбира се, сър. — Баща ми използваше тази двуколка, когато го повикат из провинцията — беше направена като двуколките му за надбягване, но отзад имаше по-голям багажник с покривало за дъжд. Там държахме редица неща, които можеха да потрябват на баща ми, но не влизаха в докторската му чанта. Едно от тях беше тенекия с черпак, пълна с вода, и ламаринен леген, сапун и кърпи.

Поиска да му полея на ръцете, насапуниса ги и ги изплакна. Размаха ги да изсъхнат, после ги изми отново над легена, разтръска ги пак и се избърса в чистата кърпа.

Въздъхна.

— Така по бива. Вътре нито съм сядал, нито съм докоснал нещо, което не ми се налагаше. Морийн, спомняш ли си я онази вана в Чикаго?

— Че как! — Световното изложение беше едно безкрайно чудо. Никога няма да забравя как за първи път видях Езерото и за първи път пътувах с железница високо горе във въздуха… но тази вана още я сънувах — цялата в бял емайл и пълна с гореща вода, която ми стигаше чак до брадичката. Бих се оставила да ме съблазнят заради гореща вана. Казват, че всяка жена си имала цена. Е, това е моята.

— Госпожа Малой ни вземаше по два цента за всяка баня. Точно в този миг с радост бих й дал и два долара. Морийн, трябва ми глицерин и розова вода. В чантата ми е. Моля те.