Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 35

— Така си и знаех. — Разказах му какво ми беше подхвърлила. — Тя ме мисли за Одри.

— Дъртата му крава недна! Но всъщност тя може и да не те бърка с Одри. Пита ме какво си правила в голямата ложа на хиподрума.

— Леле! И ти какво й каза?

— Нищичко. Мълчание — само това заслужава човек, който си навира носа където не му е работа… само дето те не се усещат. Обаче директната обида е още по-ефикасна. И аз направих точно това с тая дърта коруба — подминах въпроса й, обаче й казах следващия път, преди да дойде при мене, да се изкъпе, защото смятам, че личната й хигиена не е на необходимото равнище. Хич не остана доволна — той се усмихна. — Може толкова да се е ядосала, че да ме зареже и да започне да ходи при доктор Чадуик. Надежди, надежди.

— Дай Боже. Значи някой ни е видял как се качваме. Е, сър, всъщност не са ни видели как го правим. — Разказах на татко за тежкия сандък. — Ако е имало зрители, то те трябва да са били качени на въздушен балон.

— И аз бих казал така. Достатъчно безопасно, макар и не дотам удобно. Бих искал да можех да ти предоставя удобството на канапето… но не мога, преди да си приела предложението на „Хауард“. Ако изобщо го приемеш. А през това време — я да помислим. Безопасни местенца…

— Да, сър. Благодаря. Онова, което не проумявам, е следното: претупахме пътуването до Бътлър, за да не проличи колко време сме използвали за дейности извън програмата. Изчислявах наум времената и разстоянията. Cher papa, освен ако не съм сбъркала в сметките…

— Ти никога не бъркаш.

— Който и да ни е забелязал как се качваме в скривалището, после трябва да е хукнал в буен тръс към Алтшулерови и да е докладвал за греховете ми, а Грозната херцогиня трябва вече да е била облечена, а колата й — запрегната и готова за път, за да препусне веднага към тебе. Тя кога цъфна?

— Я да видим. Когато пристигна, имах трима пациенти. Накарах я да си изчака реда… така че влезе вече сърдита. Изпратих я да си ходи бясна-побесняла. Ммм… трябва да е пристигнала поне час преди ти да се натъкнеш на нея на изхода.

— Тате, не става, физически е невъзможно. Освен ако самата тя не е била на хиподрума и после да се е юрнала право към нашата къща под предлог, че идва на преглед.

— Възможно е. Но не е много вероятно. Морийн, току-що се сблъска с феномен, който ще наблюдаваш отново и отново от този греховен ден, та чак до края на живота си: единственото нещо, известно на науката, което се движи по-бързо от скоростта на светлината, е махленската клюка.

— Предполагам.

— Аз пък знам. Когато се сблъскаш с нея следващия път, ще се справиш ли? Това има ли го в твоите заповеди?

— Ъ… не.

— Помисли си. Как ще се защитиш?

Мислих го близо километър.

— Няма.

— Няма какво?

— Няма да се защитавам срещу клюката. Няма да й обръщам внимание. Най-много да погледна човека в очите и да му кажа на висок глас: „Ти си гнусен долен лъжец.“ Но обикновено е най-добре да си я пуснеш покрай ушите. Поне така мисля.