Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 247

Лаз се обади:

— Мамо, иска ми се и на мене да почернея като Дагмар, вместо да получавам тия лунички „кралски размер“.

— Това си го наследила от мене, Лапис Лазули — вечно ми излизат лунички. Това е цената, която плащаме за червената коса.

— Знам. Но Дагмар може да се пече на слънце всеки ден месец след месец и една луничка да не и излезе. Погледни я само.

Надигнах се.

— Какво каза?

— Казах, че не й излизат лунички. Всичките ни мъже й вървят по петите — Лаз загъделичка Дагмар по ребрата. — Нали така, Даг?

— Е, чак пък толкова!

— Ти каза „месец след месец“… Дагмар, за последно те видях преди две седмици. Няма и три. Ти откога си тук?

— Аз ли? Ъ-ъ… малко повече от две години. Твоят случай бил много мъчен — или поне така ми казаха.

След като прекарах в Корпуса на времето двайсет години по личната ми времева линия и седем години според времето в Буундок, не би трябвало да се учудвам. Парадоксът на времето не е нещо ново за мене — водя си подробен дневник, за да мога да се ориентирам. Личното време на Морийн срещу времената, времевите линии и датите на всяко едно от местата, където разузнавам. Но този път самата аз бях предмет на операцията (операция ММН — Мама Морийн я Няма). Нямаше ме (по личната ми времева линия) пет седмици и половина… но да ме намерят и спасят беше отнело над две години.

Лаз извика Хилда да дойде и да ми обясни. Тя се промъкна между Лорелай Лий и мене от другата ми страна — на това диванче май взе да става доста претъпкано. Но Хилда не заема много място. Тя рече:

— Мамо Морийн, казала си на Тамара, че просто заминаваш за уикенда. Тя се усетила, че я баламосваш, разбира се, но Тамара никога не противоречи на нашите мънички благородни лъжи. Помислила си, че ще отскочиш до Секундус да се позабавляваш самичка и вероятно да обиколиш магазините.

— Хилда Мей, аз наистина имах намерението да се върна тук на другия ден, без значение колко време ще разузнавам. Планирах да прекарам няколко седмици в Британския музей през 1950 г. по времева линия две и да попия колкото се може повече подробности за битката за Британия 1940–1941 г. Имах си пресен имплант — записващо устройство за тази цел. Не посмях да замина за Англия по време на войната без подготовка; Англия е била бойна зона — лесно е да те застрелят като шпионин. Щях да проуча нещата и да се върна на другия ден точно навреме за вечеря… ако онзи автобус не се беше строшил.

— Той не се е строшил.

— Ъ? Искам да кажа, моля?

— Било е саботаж, Мо. Ревизионистите. Същите онези, които едва не убиха Ричард, Гуен Хейзъл и Пиксел по времева линия три. Не знаем защо са искали да те спрат, нито защо са избрали този метод — никой не вземаше пленници и убихме набързо прекалено много от тях. Като казвам „убихме“, нямам предвид себе си — както всички знаят, аз съм си домошарка. Имам предвид старите професионалисти — Ричард, Гуен и Гретхен — и ударен отряд от времева линия пет, командван от Ленеман Тед Смит. Но Кръгът ме сложи да отговарям за операция ММН и аз изкопах информацията, която ни отведе при ревизионистите. По-голямата част от нея получих от един от моите работници, пилота на този автобус. Много лоша грешка направих, Морийн, като наех тази подла гад. Слабата ми преценка едва не струва живота ти. Съжалявам!