Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 246

Чух как вратата се затваря, усетих го и в ушите си.

— Готови?

— Готови!

— Някой взе ли Пиксел?

— Аз. Да тръгваме! (Гласът на Хилда.)

И после се намерихме у дома, в Буундок, на полянката-паркинг пред дома на Лонг.

— Проверете всички системи — рече един добре познат глас.

Пилотът се обърна на седалката и ме погледна.

— Мамо — каза той жално, — ама ти наистина ми причиняваш много скръб.

— Съжалявам, Удроу.

— Защо не ми каза? Щях да ти помогна.

— Сигурна съм в това, миличък. Ала просто бях тръгнала на разузнаване.

— Но трябваше да…

Хилда го прекъсна:

— Престани, Лазарус. Мама Морийн е уморена и сигурно е гладна. Тамара вече е готова с обяда. След два часа — 14:00 местно време — има събрание, на което ще се обсъжда операцията. Всички трябва да присъстват. Джубал отговаря за събранието и…

— Операция ли? Каква операция?

— Твоята операция, мамо — отговори Удроу. — Ще търсим дядо. Или ще го спасим, или ще го приберем в чувал за трупове. Но този път ще го направим както трябва. Това е операция на Корпуса на времето от първостепенна важност и са осигурени всички необходими ресурси. Кръгът Ороборос е единодушен. Мамо, защо не ми каза?

— Млъквай, Уди — сряза го Хилда. — И продължавай да мълчиш. Прибрахме мама Морийн и другото няма значение. Нали така, Пиксел?

— Мя-а-ррррно!

— Хайде тогава на обяд.

XXVII.

На зъбера Ковънтри

Не ядох много.

Празненството беше в моя чест и беше страхотно. Но имах нужда от две усти — едната, за да ям, а другата — за петдесет и отгоре души, които искаха да ме разцелуват, а аз — да разцелувам тях. Всъщност не бях гладна. Дори като затворничка на Катедралата, храната си я биваше, а когато бях нещо като затворничка на Комитета за естетично изтриване ме хранеха доста добре в рамките на хотелската кухня.

Но бях прегладняла за любов, за топли, обичливи хора.

Казах ли, че празненството беше в моя чест? Е, да, така си беше, но всяко празненство, на което присъства Пиксел, е най-вече в негова чест. Той е сигурен в това и се държи както подобава. Тичаше между диваните с вирната опашка и приемаше да го хранят от ръка и да се отърква о приятелите и членовете на свитата си.

Дагмар се приближи, помоли Лаз да й направи малко място и се намърда до мене — прегърна ме и ме целуна. Усетих, че сълзите ми текат.

— Дагмар, не мога да ти кажа как се почувствах, като чух гласа ти. Ще останеш ли тук? Ще ти хареса.

Тя ми се усмихна, както висеше на шията ми.

— Да не мислиш, че искам да се върна в Канзас сити? В сравнение с този град Буундок е същински рай!

— Добре. Аз ще те подкрепя — обгърнах я с ръка и това ме накара да добавя: — Качила си някое килце и това ти отива. И какъв хубав тен. Или е спрей-бомба?

— Не, получих го по най-добрия начин — лежах си на слънце и бавно увеличавах дозата. Морийн, не можеш да си представиш що за удоволствие са слънчевите бани за човек, който, ако беше правил слънчеви бани у дома, щеше да рискува публично да го набият с пръчка.