Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 244

Избягах от купона и се намерих вън, в парка. Това, че напуснах, беше свързано с един надут гъз, облечен в дълга одежда от бяла коприна, цялата в яркочервени и златни бродерии. Отпред беше разтворена и неговият пенис стърчеше навън. Беше толкова надут, че четирима помощници му помагаха да се справя със задачката.

Когато се опитах да се шмугна покрай него, той ме сграбчи и набута езика си в устата ми. Бутнах го, побягнах и изскочих през един прозорец. Да, бяхме на първия етаж, но изобщо не се спрях да проверя.

Пиксел ме настигна след около петдесетина метра, след което ме забави, защото взе да се мотае пред краката ми. Влязохме в големия парк и намалих ход до нормално темпо. Още бях с наметалото, но когато скачах през прозореца, бях загубила единия си чехъл и изхвърлила и другия, защото не можех да бягам само по една обувка. Нямаше значение — в Буундок толкова често си ходех боса насам-натам, че краката ми отдолу все едно бяха с подметки.

Помотах се из парка — гледах какво става и се чудех къде ли бих могла да отида. Не исках да рискувам и да се връщам в двореца на кмета — надутото ми приятелче с хубавите дрешки сигурно беше още там. Не знаех къде живеят семейство Ридпат, макар и да бях ходила там. Струваше ми се, че най-добре ще е да изчакам да се зазори, след това да намеря гранд хотел „Огъстъс“, да отида в кабинета на доктор Ерик на мецанина и да го изврънкам за малък заем. Нямаше друг начин, нямах избор, но сигурно щеше да стане, тъй като по време на вечерята доста упорито ми пускаше ръце. Не се държеше грубо — около цялата маса се правеха подобни неща. Пък и ме бяха предупредили.

За кратко се включих във вещерското сборище — полунощ, пълна луна, редят се ритуални молитви на латински, старогръцки, старонорвежки (така ми се стори) и на още три езика. Една от жените беше богиня змия от древен Крит. Дали беше автентично ли? Не знам. По време на службата Пиксел седеше на рамото ми, сякаш бе свикнал с ролята си на другарче на вещица.

Щом напуснах олтара, той скочи долу и побягна пред мене, както обикновено.

— Ето го котаракът й! — разнесе се крясък. — Ето я и нея! Хванете я!

И ме хванаха.

Както казах, не обичам изнасилванията, а особено не обичам четирима мъже да ме държат, а някакъв мазен дебелак с бродирана нощничка да си играе с тялото ми. И го ухапах. Обясних му и някои неща за роднините му по права линия и за личните му навици.

Така се намерих в дранголника и останах там, докато онези откачалки от Комитета за естетично изтриване не разбиха затвора и не ме измъкнаха оттам.

На това му се вика „от трън, та на глог“.

Снощи събранието се председателстваше от граф Дракула — единственият случай на подходящ избор за ролята: това създание с отблъскваща красота не само беше облечено с оперетната мантия, каквато носят вампирите по видеофилмите, ами си беше направило и труда да отиде при някой зъболекар: кучешките му зъби слизаха по-надолу от долната му устна. Предполагам, че все пак са били изкуствени — не мога да повярвам, че човешко или псевдочовешко същество би могло да има такива зъби.