Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 242

— Да ти пикам на физиономията, шефе.

— Ама да не би слънцето да е залязло толкова скоро? Морийн, ако правилно съм те разбрал, ти не си яла нищо днес. Ела да вечеряш с нас, та да обсъдим какво ще правиш по-нататък. По-добра готвачка от жена ми в града няма. Нали така, Дагмар?

— Прав си, шефе. За тази седмица вече втори път си прав.

— Кога е бил първият път? Намери ли някакво облекло за нашата Пепеляшка?

— Проблем, шефе. Тук имам само гащеризони — униформи, скроени като за мене. На Морийн отпред ще са й широки, отзад — тесни. (Имаше предвид, че аз съм с форма по-скоро на круша, а тя — на целина.)

Доктор Ридпат ме погледна, после погледна нея и реши, че Дагмар е права.

— Морийн, ще видим какво може да ти даде жена ми. Как ще си облечена, докато стигнем до нас, няма значение — ще се возим с роботакси. Пиксел! Време е за вечеря, момчето ми!

— Ся-а-а? Уа-а-а!

Така че вечеряхме у семейство Ридпат. Зенобия Ридпат наистина е добра готвачка. Ние с Пиксел я оценихме, тя също оцени Пиксел и се държа много топло и гостоприемно с мене. Зенобия е достойна матрона, красива, около четирийсет и петгодишна, с преждевременно побеляла коса, боядисана в лек синкав оттенък. Лицето й изобщо не трепна, когато видя механичното чудо, което беше надянал мъжът й.

— Какво е това според тебе, Зен? — попита той.

— О, най-после! — отговори тя. — Обеща ми го като сватбен подарък преди толкова години! Е, според мене по-добре късно, отколкото никога — тя млъкна и го огледа. — Защо на него пише „Произведено в Япония“? — изправи се и ни се усмихна. — Здравей, Дагмар, радвам се, че те виждам. Честит празник!

— Изобилна реколта!

— Едри бебета! Госпожо Джонсън, колко мило, че дойдохте. Мога ли да ви наричам Морийн? И мога ли да ви предложа малко рачешки крачка? Докарани са от Япония — също като новата пишка с каишка на мъжа ми. Какво искате за пиене? Една учтива малка машинка влезе с поднос с рачешки крачка и други вкуснотии и взе поръчката ми за питие — „Куба либре“, но без рома.

Госпожа Ридпат поздрави Дагмар за костюма: чисто черен прозрачен чорапогащник гащеризон, който покриваше дори главата й, но не покриваше онези места, където по време на Сатурналии дрехите само биха пречили — изрязан чатал, голи гърди, голи устни. Резултатът беше блестящо непристоен.

Костюмът на Зенобия беше провокиращ, но красив — синя мъгла, която отиваше на очите й и не скриваше кой знае колко. Дафи Вайскопф й се нахвърли отпред и взе да надава дивашки звуци. Тя само му се усмихна.

— Първо хапнете нещо, докторе. И си запазете някакви силици за след полунощ.

Асистентът на доктор Дафи, Фреди, не ми миришеше както трябва и очевидно и аз не му миришех както трябва — а аз започвах да разнасям миризми, защото вече изпадах в купонджийско настроение. В моята „Куба либре“ наистина нямаше ром, но вече я бях преполовила, когато усетих, че е с водка сто процента съм сигурна. Водката е коварно нещо — няма мирис, няма вкус… и взе да ме кара на сън…

Мисля, че в мезетата имаше и скрити афродизиаци… а Морийн няма нужда от афродизиаци. И никога не е имала.