Читать «Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце» онлайн - страница 16

37

Спомни си с нежен копнеж уханните бани на своята страна. - Ще внимавам много, нямай грижа.

- А другото ми предложение?

Ванахомен се намръщи.

- В никакъв случай.

- В Гуджааре Хетава не е по-малка сила от аристокрацията, Принце. Даже е по-голяма.

- Най-много да ги потърся за някоя рана - повече не.

Карис въздъхна.

- Покой тогава, Принце. - Той се обърна, за да легне на една страна.

- Покой, приятелю. - Ванахомен посегна да си събуе ботушите, а после се излегна по гръб и закрепи внимателно булото си. Загледа танца на сенките по ръба на платото отгоре и затвори очи…

… и ги отвори под едно кипнало и разбунено небе.

На мястото, където допреди миг се намираше пазещата ги скална издатина, на мястото на Сънната Луна и милионите по-малки слънца, които трябваше да изпълват небосвода, вряха и кипяха черни облаци. Мълнията, която проблесна мижаво сред тях, имаше болнав вид - по-скоро тъничка вена в жива плът, отколкото необуздан изблик на огън и светлина. Никога не бе виждал подобно небе, дори и през най-тежкия дъждовен сезон.

Седна. Светът бе посивял и чужд под това небе - лишен от цвят, с толкова плътни сенки, че нищо не се виждаше в тях. Горната роба на Ванахомен се свлече и той откри, че от банбарските му дрехи няма и помен. Облечен бе в ушита от най-фин лен препаска и жилетка от пера, а на шията си имаше огърлица от лапис. Достойно за един принц одеяние.

- Както и трябва да бъде - прошепна бащиният глас.

Ванахомен се извърна. Банбарският лагер бе изчезнал, Ка-

рис бе изчезнал. Сламеникът му и лагерният огън се намираха върху нечистите павета на някаква улица в Гуджааре, сред високи стени и черни сенки. В дъното на уличката, в най-плътната сянка, се размърда фигура, едновременно позната и ужасна.

38

Главата и висеше на една страна; той зърна и блясъка на зъби. И все пак…

- Ванахомен - прошепна призракът.

Той се изправи на крака, обладан от решителността на съня.

- Татко.

- Сине мой, наследнико мой. - Гласът бе тих и безплътен, но Ванахомен би познал неговия тембър навсякъде и по всяко време. Прехапа устни и пристъпи напред, за да скъси разстоянието. А знаеше - независимо от десетилетното отсъствие от Гуджааре - че това е глупаво. Селенията на сънищата са необозримо огромни - еони ще им трябват на душите, за да ги заселят. Повечето образи в съня са просто отражения на мисли и страхове на самия сънуващ.

Но…

- Моя възродена душа. - Сянката на неговия баща разтърси глава. Мръсни, чорлави плитки са размятаха на всички страни. - Къде е Ореола, Ванахомен? Къде е твоето кралство?

- В ръцете на врага, татко. - Чу как омразата в собствения му глас отскача от стените на уличката. - Всичко ми взеха.

- Не всичко. Не и надеждата. Не и Нейната милост.

Ванахомен поклати глава и се усмихна безрадостно.

- Че Тя знае ли въобще за мене, татко? Не съм давал приношения и не съм получавал благословия от много години.

- Благословията ще дойде. - Нещо в този глас, едновременно лукаво и самодоволно, направи обещанието да прозвучи като предупреждение. Фигурата вдигна към небето крив и треперлив пръст. - Те са вече тук, не виждаш ли? Така могъщи благословии. Ще разтресат цяла Гуджааре, и будните, и спящите. Ще издавят слабите в техните собствени мрачни сънища. Нейното страдание не знае граници.