Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 9

Тази сутрин сред глутницата вестникари имаше и едно момиче репортер — как само състаряват тези определения! — което ми заприлича на Бланш, не мога да кажа точно защо. Не беше едра като дъщеря ми, но в маниерите й имаше нещо от нейната умислена наблюдателност. Беше умна: докато другите се блъскаха и ръгаха с лакти, за да зададат тривиалните си въпроси, като например дали предстоят нови разкрития сред нас (!) или дали госпожа У. е знаела през цялото време, тя седеше, впила очи в мен, с нещо като глад, изписан на лицето й, без да си отвори устата, след време само попита за имена, дати и места — информация, която, подозирам, че е знаела предварително. Сякаш извършваше някакъв личен експеримент с мен, като проверяваше реакциите и измерваше емоциите ми. Може би и аз на свой ред съм й напомнил за нейния баща? Момичетата, според моя без съмнение скромен опит с тях, вечно търсят бащите си. Помислих си дали да не я поканя да остане за обяд — бях в точно такова фриволно настроение, — тъй като най-ненадейно мисълта да остана сам, след като тия опразнят къщата, ми се стори крайно непривлекателна. Странно, никога в миналото не бях страдал от самота. Всъщност, както вече споменах, винаги съм гледал на себе си като на съвършено примирен със съдбата си самотник, особено след като клетият Патрик почина. Но нещо у това момиче, не само неясната прилика с Бланш, привлече вниманието ми. Събрат по самота? Не чух името й, нито разбрах за кой вестник работи. Утре ще изчета всичките, да видя дали ще мога да разпозная стила й.

Утре. Боже господи, как да посрещна това утре.

* * *

Точно така, аз съм навсякъде. Страници и страници, пълни с мен. Сигурно така се чувства човек в главната роля на сутринта след кошмарен провал на премиерата. От благоприличие обиколих различни вестникарски будки, въпреки че колкото повече купчината вестници под мишницата ми растеше, толкова по-неловко взех да се чувствам. Някои от продавачите, които ме разпознаха, свиваха презрително устни; реакционери до един, тези продавачи, бях го забелязал и преди. Въпреки това един от тях ми пусна нещо като тъжна потайна усмивка. Беше пакистанец. В каква компания ще живея оттук нататък. Закоравели затворници. Перверзници. Всякаква измет. Пропаднали типове.