Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 8

— Просто ги пускай в буркана от сладко — каза, — събирай ми ги.

Изглежда, физиономията ми е имала доста озадачен вид, защото тя вдигна бакърения чайник, разклати го, при което се чу как нещо се разплиска вътре.

— За листните въшки — поясни. — Никотин. Не го понасят.

Отстъпих назад, а тримата останаха по местата си сякаш в очакване на аплодисменти — родителите сияещи, а Ник мрачно усмихнат. Бейби си беше горе, слушаше джаз и репетираше ролята си във второ действие.

* * *

Полунощ. Кракът ми заспа. Ако можеше и останалата част от тялото ми да го последва. Но и така не е неприятно да будуваш, да си буден и нащрек като нощен хищник или, още по-добре, като пазител на спящото племе. Навремето се страхувах от нощта, от нейните ужаси и сънища, но след време взех да й се наслаждавам или почти. Нещо меко и благо се спуска над света заедно с мрака. На прага на второто ми детство. Май си спомням детската стая с нейната вълнена топлина и широко отворените очи на безсънието. Бях почти бебе, когато вече се чувствах самотник. Не става дума само за майчината целувка, с която по прустовски копнеех да приключа набързо, за да остана насаме с това странно меко дишащо тяло, в което уловеното ми като в капан съзнание мрачно бучеше като динамо в чувал. Още виждам неясния й отдалечаващ се силует и жълтата, разтворена като ветрило светлина откъм антрето, която се свива върху пода на детската стая, докато тя бавно затваря вратата и отстъпва мълчаливо, излиза от живота ми. Нямах и пет годинки, когато тя умря. Доколкото си спомням, не съм страдал заради смъртта й. Бях достатъчно голям, за да проумея загубата, но твърде млад, за да я приема с нещо повече от недоумение. Баща ми в своята добронамереност се премести да спи в детската стая на походно легло, за да прави компания на брат ми Фреди и на мен, и в продължение на седмици ми се налагаше да слушам как по цяла нощ се мята неспокойно в клопката на своята печал, като бълнуваше, говореше насън и призоваваше своя Бог, изпускаше нескончаеми трепетни въздишки, от които ставите на походното легло скърцаха мъчително. Аз лежах сковано, опитвах се да слушам не него, а вятъра в дърветата, които като стражи обграждаха къщата в кръг, и дори по-нататък — плесниците на прибоя по пясъчния бряг на Карик и протяжното им съскане, докато се отдръпваха по морските камъчета. Никога не спях обърнат на дясната си страна, защото тогава усещах ударите на сърцето си, а бях убеден, че като започна да умирам, ще го усетя как спира да бие още преди да ме обвие последната страшна тъмнина.

Странни създания са децата. С този техен бдителен вид, когато са в компанията на възрастни, сякаш се притесняват дали изглеждат достатъчно убедителни в ролята, която големите очакват от тях. Деветнайсети век измисли детството и сега светът е пълен с деца актьори. Милата ми Бланш обаче не я биваше в тази роля — не успяваше да запомни репликите си, не знаеше къде да застане, нито къде да дене ръцете си. Как сърцето ми се свиваше от мъка по време на училищните пиеси или раздаването на награди, когато редичката от заслужили малки момичета се размърдваше нервно, нещо като панически гърч, а аз се взирах в детските глави и я зървах как се спъва в собствената си непохватност, как се изчервява и хапе устни, отпуска рамене и прикляква в неуспешен опит да отнеме няколко инча от ръста си. Беше още малко момиче, когато й показвах снимки на Айседора Дънкан и Отолайн Мъръл, както и на други велики и смели жени, чийто пример да я зарази и на чиято екстравагантност да подражава, но тя не ги поглеждаше, само седеше с наведена глава, потънала в потиснато мълчание, гризеше кожичките на ноктите си, а къдравата й коса стърчеше нагоре, сякаш през нея е минал електрически ток, и се виждаше само бледият, сърцераздирателно оголен и беззащитен тил на врата й. Джулиан, от друга страна… Не, преставам да мисля. Тази тема е самата тъкан на безсънието.