Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 7

— Съвсем се е смахнала — каза. — Майка ми. В това семейство ние всички сме луди. Сам ще се увериш.

За какво сме разговаряли ли? Вероятно за моето есе. За относителните достойнства на Оксфорд и Кеймбридж. За „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“. Всъщност не се сещам. След малко се появи Макс Бревоорт. Не знам какво съм очаквал — Смеещия се издател, предполагам: бузи като ябълки, големи черни мустаци и снежнобяла грива. Висок, слаб и блед, с удивително дълга и тясна глава, плешива, с лъснало теме. Той беше неевреинът, но приличаше на евреин повече от жена си. Носеше черен шевиот, овехтял до такава степен, че на коленете и лактите проблясваха ръждиви оттенъци. Загледа се в мен или през мен със същите големи черни очи като на Ник и със същата неподвижна мечтателна усмивка, въпреки че в неговата проблясваше пламъче. Аз се разприказвах, а той само ме прекъсваше, без да слуша, току отсичаше знам, знам и потриваше дългите си мургави длани. Тогава онова, което вършехме почти непрестанно, беше да говорим. Когато мислено се връщам назад сега, от тази тук гробовна тишина, чувам неспирна глъч от гръмки гласове, които казват нещо, в което никой не е склонен да се заслуша. Това беше Векът на изявленията.

— Да, да, много интересно — каза Големия Бобър. — Напоследък поезията се котира добре.

После умълчаване. Ник се изсмя.

— Макс, той не е поет — каза му.

Никога преди това не бях чувал син да се обръща към баща си на малко име. Макс Бревоорт премигна срещу мен.

— Ама, разбира се, че не сте! — каза без никакво смущение. — Вие сте изкуствовед. — Потри ръце още по-енергично. — Много интересно.

След това една прислужница с доста безцеремонно държане ни поднесе чай, госпожа Бобър се появи откъм градината, а Големия Бобър веднага й разказа как ме е взел за поет и двамата се разсмяха силно, сякаш това беше остроумна шега. Ник повдигна едната си вежда към мен в знак, че ми съчувства.

— С кола ли дойде? — попита ме тихо.

— С влак — отвърнах.

Усмихнахме се, разменихме си нещо като таен сигнал — бъдещи конспиратори!

На тръгване именно той взе есето ми, освободи ме от него, като го издърпа внимателно, сякаш беше нещо ранено и измъчено, после ми каза, че ще се погрижи баща му да го прочете. Госпожа Бобър говореше нещо за фасовете от цигари.