Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 10

Да, и това се потвърди: рицарското звание ще ми бъде отнето. Разбира се, че имам нещо против. Дори съм учуден колко много съм против. Отново ще бъда само доктор, ако не ми отнемат и това; може би ще си остана най-обикновен господин и толкоз. Поне не са ми отнели картата за транспорт или пък пропуска за обществената пералня (последната удостоверява по мое мнение, че над шейсет и пет години човек често се лигави и накапва).

Един, дето твърдеше, че е писател, звънна с молба за интервю. Какво нахалство. Иначе любезен, без никакво притеснение. Ясен глас, леко развеселен, в който като че се долавяше нотка нежност: в края на краищата аз съм неговият билет към славата или най-малкото към популярността. Поисках да ми каже кой според него ме е предал. Това го накара да се изсмее. Отговори, че дори и журналист би предпочел да влезе в затвора, отколкото да си издаде източника. Да, много обичат да парадират с този коз. Можех да му отвърна: Скъпи ми приятелю, прекарал съм в затвор трийсет години или почти толкова. Вместо това му затворих телефона.

„Телеграф“ беше изпратил фоторепортер в Карикдръм, родното място на моя буржоазен произход. Къщата вече не е епископска резиденция, а собственост, както научавам от вестника, на човек, който търгува със скрап. Няма ги дърветата стражи — търговецът сигурно е имал нужда от повече светлина, — а зидарията е покрита с нова фасада, боядисана в бяло. Изкушава ме мисълта да пусна една метафора за промените и загубите, но трябва да внимавам да не заприличам на старо сантиментално магаре, ако не съм и заприличал вече. „Сейнт Николас“ („Сейнт Николас“! — никога преди това не бях правил тази връзка) представляваше тъмна и неприветлива купчина тухли, така че малко гипсова мазилка и бяла боя можеше само да я освежат. Виждам се като малко момче, подпрял брадичка с ръка, седя върху широкия перваз на еркерния прозорец в гостната, загледан в дъжда, който се стича по полегатата поляна, и по-нататък — в сивите като камък води на Лох, и в същото време чувам бедния Фреди на горния етаж как нарежда нещо монотонно като вещаещ злощастие дух. Това е Карикдръм. Когато баща ми се ожени повторно, и то неприлично бързо, поне така ми се стори, стоях в очакване на мащехата си — бяха се оженили в Лондон — със смесица от любопитство, гняв и страх, мислех си, че ще се появи някаква вещица като от илюстрациите на Артър Ракъм, с виолетови очи и остри като кама нокти на ръцете. Когато щастливата двойка пристигна с ирландска двуколка, какъвто е обичаят, бях изненадан, дори неясно защо разочарован да установя, че тя няма нищо общо с моите очаквания. Беше едра приятна жена, доста пълна и червенобузеста, с месести ръце като на перачка и гръмогласен цвилещ смях. Още докато изкачваше външните стъпала, ме зърна в антрето и се затича тромаво, вдигна големите си зачервени ръце и ги стовари върху врата ми, взе да ме гушка, олигави ме, като през цялото време грухтеше от радост. Миришеше на пудра за лице, ментови бонбони и женска пот. Освободи ме от обятията си, отстъпи назад, разтри очи с юмрук и хвърли театрално пламенен поглед към баща ми, докато аз стоях намръщен и се мъчех да се преборя с цял вихър от непознати за мен усещания, сред които беше и едва доловимо предчувствие за неочакваното щастие, което тя щеше да донесе в „Сейнт Николас“. Баща ми, който чупеше пръсти и се хилеше глупашки, се мъчеше да избегне погледа ми. Никой не каза нищо, въпреки че цареше атмосфера на шумно и продължително веселие, сякаш неочакваното радостно събитие генерираше глъчка от само себе си. Тогава на стълбите се появи брат ми, слизаше странично с поклащане като Квазимодо, доволно олигавен — не, не, преувеличавам, не беше чак толкова зле, — и това отрезви всички ни.