Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 11

— О, ето — каза баща ми, всъщност почти измуча от нервно напрежение — това е Фреди!

Колко ли труден е бил този ден за майка ми — винаги така си мисля за нея, след като моята родна майка си отиде толкова рано — и колко добре успя да се справи, настани се в къщата ни като голяма топла квачка. През този първи ден тя току гушваше клетия Фреди, слушаше неясното му ломотене и накъсаните като от задушаване викове, които при него минаваха за говор, кимаше с глава, сякаш много добре го разбира, дори изваждаше кърпичка и попиваше слюнката от брадичката му. Баща ми сигурно й беше разказал за него, но много се съмнявам, че едно описание би могло да я подготви за Фреди. Той винаги я даряваше с най-широката си почти беззъба усмивка, прегръщаше с все сила широкия й ханш и притискаше лице към корема й, сякаш да й каже „добре дошла“ в нейния дом. По всяка вероятност си мислеше, че това е истинската ни майка, която, вече променена, се е върнала от света на мъртвите. Баща ми стоеше зад нея и пъшкаше някак странно като човек, който най-накрая се е освободил от тежкия си мъчно преносим товар.

Казваше се Хърмайъни. Викахме й Хети. Слава богу, че не доживя да види моя позор.

* * *

Ден трети. Животът продължава. Анонимните телефонни обаждания намаляха. И така довчера рано сутринта, когато историята се появи във всички вестници (а аз си мислех, че в наше време хората научават новините от телевизията!). Наложи се да оставя телефона отворен, но щом върнех обратно слушалката, проклетият инструмент на мига започваше да се дере в лицето ми, сякаш изпълняваше някакъв бесен танц. Позвъняващите бяха главно мъже, от ония мъжаги с кожен колан и тиранти, доколкото можех да преценя по гласовете им, но не липсваха и жени, фини възрастни създания с тънки пискливи гласове и речник на хамали. Обидите бяха предимно лични. Сякаш им бях задигнал пенсиите. Отначало бях любезен и дори започвах нещо като разговор с по-уравновесените от тях (един искаше да знае дали съм се срещал с Берия, май се интересуваше от любовния му живот). Трябваше да ги запиша, щеше да се получи представителна извадка, много показателна за националния английски характер. Но имаше и едно обаждане, което приех с удоволствие. Тя се представи нерешително и остави у мен впечатлението, че очаква да я позная. И беше права: не знаех името, но си спомних гласа й. За кой вестник казахте? — попитах. Последва пауза. „Аз съм на свободна практика“ — отвърна ми. Това обясняваше защо не можах да открия и следа от нея във вчерашните репортажи от моята пресконференция (моята пресконференция! — божичко, колко помпозно звучи). Казваше се Вандельор. Почудих се дали няма нещо ирландско — в Ирландия има много Вандельор, — но тя каза, че не, дори май се засегна от предположението ми. Тези дни ирландците не са на мода, след като бомби на ИРА избухват в града през седмица. Бях забравил първото й име. Софи? Сибил? Във всеки случай нещо странно и архаично. Казах й да дойде същия следобед. Нямам представа защо го направих. После, докато я чаках, ме хванаха нервите и си изгорих ръката, както си приготвях обяд (агнешка пържола на скара, нарязан домат, листо маруля; никакво пиене — знаех, че ми трябва бистър ум). Пристигна точно на минутата, загърната в голямо старо палто, което й стоеше като чуждо, сякаш беше на баща й (ето пак се явява таткото). Тъмна късо подстригана коса, като фина козина, и малко сърцевидно личице, както и тънки, сякаш премръзнали ръце. Първата ми асоциация беше с дребно, нежно, рядко срещащо се, самоуверено животинче. Певицата Жозефина. На колко ли години е? Трийсет без малко или трийсет и малко. Застана по средата на гостната, подпря малката си ръка по един особен начин, като възрастна дама, върху лакираната японска маса и внимателно се огледа, сякаш да запамети това, което вижда.