Читать «Недосегаемият» онлайн

1

ДЕН ПЪРВИ от новия живот. Много странно. Почти цял ден се чувствам някак развеселен. Вече уморен, разбира се, но в същото време и трескав, като дете в края на празненство. Като дете, точно така: сякаш съм преживял някаква гротескна форма на прераждане. Тази сутрин за пръв път си дадох сметка, че вече съм възрастен. Тъкмо прекосявах Гауър Стрийт, откъдето обикновено минаваше пътят ми. Стъпих малко встрани и нещо ме спъна. Странно усещане, сякаш въздухът около глезените ми се бе завихрил в течение, бе станал — коя беше онази дума: вискозен? — и ми пречеше, противодействаше ми. Автобус прогърмя край мен, зад кормилото му — ухилен чернокож. Какво толкова смешно е видял? Сандали, шлифер, моята неизменна пазарска мрежеста торбичка, старческите ми сълзящи очи, оцъклени от уплаха. Ако ме беше блъснал, щяха да кажат, че е самоубийство, и всички щяха да си отдъхнат. Но няма да им доставя това удоволствие. Тази година ще навърша седемдесет и две. Не е за вярване. А вътре в мен — вечният двайсет и две годишен младеж. Предполагам, че така се чувстват всички старци. Бърр.

Никога преди това не съм си водил дневник. Страх от инкриминиране. Бой обичаше да повтаря: не оставяй нищо написано. Защо започнах точно сега? Ей така, седнах и взех да пиша, сякаш това е най-естественото нещо в света, а то, разбира се, не е. Моето завещание. Вече е мръкнало, всичко наоколо е неподвижно, неспокойно и напрегнато. От мокрите дървета на площада капе. Едва доловима птича песен. Април. Не обичам пролетта с нейните волности и вълнения; боя се от този мъчителен трепет, който свива сърцето ми, и от това, към което би могъл да ме подтикне да направя: на моята възраст човек трябва да внимава с глаголните времена. Липсват ми децата. Божичко, откъде се появи това чувство? Те вече едва ли могат да се нарекат деца. Джулиан трябва да е на… ами, тази година май ще стане на четирийсет, което значи, че Бланш би трябвало да е на трийсет и осем, така ли? В сравнение с тях аз, в собствените си очи, не приличам на възрастен мъж. Одън бе писал някъде, че независимо от възрастта на компанията, в която се намира, той винаги си представя, че е най-младият в стаята; аз също. Все едно, мислех си, че поне можеха да ми се обадят. Дадумс, научихме за твоето предателство, съжаляваме. Въпреки това никак не съм сигурен, че искам да чуя подсмърчането на Бланш или Джулиан, който процежда през зъби нещо по телефона. Истински майчичко. Предполагам, че всички бащи говорят така.

Не бива да се отплесвам.

Публичното опозоряване е странно нещо. Прилича на потреперване в областта на диафрагмата, полазват те тръпки по цялото тяло, сякаш във вените има живак и той се приплъзва бавно, но осезаемо под кожата ти. Сместа от страх и вълнение е експлозивна напитка. Отначало не можех да се сетя за какво ми напомня това състояние, после отговорът изплува сам: за онези първи нощи на самотни скиталчества, когато признах пред себе си, че предпочитам мъже. Същите горещи тръпки от сместа на страх с вълнение, същата озъбена усмивка на отчаяние, която се опитвах да прикрия. Исках да ме спипат. Да ме нападнат. Да ме измъчват. Е, сега това вече е минало. Всъщност всичко е минало. Останало е само едно странно късче синьо небе в Etin Arcadia Ego, където облаците са се разкъсали във формата на устремно литнала птица, което за мен представлява истинската, тайна сърцевина на картината, нейната кулминация. Когато разсъждавам върху смъртта, а напоследък аз разсъждавам върху нея с все по-смаляващо се чувство за неприемливост, виждам себе си под погребален покров с белезникавия цвят на цинк, сякаш повече фигура на Ел Греко, отколкото на Пусен, която, обзета от мъчителен еротичен екстаз, се въздига сред хор от алилуя и устни, разтворени в словесни пръдни, нагоре през завихрени облаци със златистия цвят на чай, с главата напред през точно този отвор от чиста синева.