Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 6

— Божичко — изпъшка Ник, — какъв изчанчен сън.

Придружи ме до къщата. Точно така ми се стори: не че вървим един до друг, а че за това кратко разстояние — с известна нерешителност и кралска непринуденост — той ме удостоява с компанията си. Беше облечен в бяло, и той като мен, стискаше нещо под мишницата си — книга или вестник (това лято всички новини бяха лоши и щяха да стават по-лоши). Докато крачехме, той не спираше да извръща тялото си от кръста нагоре към мен и да кима отсечено на всяка моя дума, като се усмихваше и мръщеше и пак се усмихваше.

— Ти си ирландецът — обади се. — Чувал съм за теб. Баща ми смята, че работите ти са много добри. — Изгледа ме със сериозен вид. — Така е, без майтап.

Измънках нещо, колкото да демонстрирам скромност, и извърнах глава. Но онова, което беше забелязал в лицето ми, не беше съмнение, а моментна тъга: ирландецът.

Къщата беше в стил „кралица Ана“ — неголяма, но доста внушителна и поддържана от госпожа Бобър в състояние на разхвърлян разкош: навсякъде избелели коприни и objets, за които се предполагаше, че са ценни — Големия Бобър беше колекционер на фигурки от нефрит; навсякъде силна миризма като от горящ тамян. Водопроводната инсталация беше примитивна; на тавана, съвсем под покрива, се намираше тоалетна; когато пуснеш водата, издаваше такъв ужасен глух задавен звук — сякаш предсмъртното хъркане на великан, — който с притеснителна скорост отекваше в цялата къща. Но стаите бяха много светли и винаги имаше прясно набрани цветя, така че в атмосферата витаеше нещо вълнуващо и недоизказано, сякаш всеки момент можеше да се случат най-невероятни неща. Госпожа Бобър беше едра, с клюнест нос, безвкусно натруфена персона, властна и избухлива, която си падаше по соарета и спиритуализъм в лека форма. Свиреше на пиано — беше учила при някой си много известен, — като изтръгваше от инструмента мощни необуздани вихри от звуци, от които стъклата на прозорците зазвънтяваха. Ник смяташе, че е неудържимо абсурдна, и малко се срамуваше от нея. Тя мигом лапнала по мен, така научих след време от самия Ник (сигурен съм, че лъжеше); обявила пред всички, че съм много чувствителна натура и според нея от мен щял да излезе добър медиум, стига да се пробвам. Свивах се от страх пред нейната сила и неумолимост като малка лодка, налетяла на презокеански кораб.

— Не открихте ли Макс? — попита ме тя и спря в антрето. В ръката си държеше бакърен чайник. Имаше смуглия тен на еврейка, носеше косата си на букли и демонстрираше почти бялата си висока и невероятно пищна гръд. — Животно, сигурно е забравил, че ще идвате. Ще му съобщя, че сте се почувствали много обиден от неговото нехайство.

Понечих да възразя, но Ник хвана лакътя ми — след половин век още усещам допира на ръката му; лек, но неумолим, с едва доловимо потреперване — и ме насочи към гостната, където се отпусна върху хлътналата тапицерия на едно канапе, кръстоса крака, облегна се назад и ме погледна с усмивка — мечтателна и в същото време напрегната. Моментът се проточи. Никой от нас не проговори. Времето умее да не помръдва, в това съм убеден; препъва се и спира, върти се, върти се като листо в поточе. Плътна капка слънчева светлина изглеждаше като накисната в стъкленото преспапие на ниската масичка. Госпожа Бобър беше в градината с бакърения си чайник и поливаше ружите с някаква смес. Чуваше се тиха джазова музика, която сякаш се спускаше по стълбите на отмерени пресекулки, а горе в спалнята си Бейби Бобър беше пуснала грамофона и репетираше танцови стъпки (знаех, че прави това; тя само това правеше; по-късно се ожених за нея). След малко Ник се сепна, пресегна се рязко напред, взе от масата сребърна табакера и я поднесе към мен, като отвори капака й със свития си като кука палец. Тези ръце.