Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 26

— Виктор, приятелю! — извика той. — Имаш измъчен вид, като че си обладан от духове.

Уоли беше марксист още от юношеските си години, един от първите, които пипнаха вируса.

— Седнах да пийна с Куеръл — отвърнах.

Той се изсмя.

— А, с папата, да.

Младата жена, която той не благоволи да ми представи, ме гледаше скептично и едва се сдържаше, поне на мен така ми се стори, да не се разсмее. Беше ниска, мургава, със стегнато тяло и тъмни кръгове под очите. Носеше една от онези модерни по онова време прави рокли с пришити по нея ивици от бронзово-черна коприна, в която светлината играеше и искреше загадъчно, което ми напомни бръмбара скарабей, затворен в крехката си блестяща черупка. Уоли поднови разговора си с нея и тя бавно отвърна поглед от мен. Продължи да обсъжда някакъв художник, когото бил открил напоследък — Хосе Ороско, или нещо от този род. Уоли беше от онези истински ентусиасти, които по онова време светът все още беше в състояние да създава. Щеше да загине седем години по-късно с бригадата на Джон Корнфорд при обсадата на Мадрид.

— Това е единственото нещо, което все още е възможно — тъкмо казваше той. — Народното изкуство. Останалото е буржоазно самодоволство или мастурбация на средната класа.

Погледнах младата жена: думи като мастурбация тогава не се произнасяха така лекомислено, както сега. Тя пусна измъчен смях и каза:

— О, Уоли, мери си думите.

Той се ухили и се обърна към мен:

— Ти, Виктор, какво ще кажеш? Пристига ли революцията най-накрая и тук, в тази земя на потисници?

Свих рамене. Човек трудно преглъща такива самонадеяни евреи като Уоли; лагерите още не бяха превърнали неговото племе отново в избрания народ. Освен това той никога не ме е харесвал. Подозирам, знаеше, че ненавиждам името си — само главатари на шайки и дребни мошеници се казват Виктор, — защото го използваше при всяка възможност.