Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 25

— Да, допуснал е грешката да си мисли, че като се преструва на друг, ще изглежда по-убедителен. — И това, не знам защо, окончателно ме обърка.

Изпихме си джина и тръгнахме. Чувствах се доста замаян, Куеръл махна на едно такси и поехме към Кързън Стрийт, където имаше откриване на изложба в „Алигиери“. Картините на емигрант от Беларус, чието име съм забравил, представляваха бездарен боклук — смесица от супрематистки стерилитет и кич в стила на руската иконопис, от което, както и от предходното препиване, ми се доповръща. Но всички останали бяха луднали по него, по този Супремавич, а тълпата беше толкова голяма, че се изля от галерията на тротоара, където хората се къпеха във вечерните отблясъци на слънцето, пиеха бяло вино и се подсмиваха на минувачите, издавайки онова самодоволно глухо ръмжене, което представлява колективният глас на къркачите пред извора на изящното изкуство. О, какви висоти на презрението бях в състояние да постигна в онези дни! Сега обаче, на преклонна възраст, вече съм изгубил тази способност и тя ми липсва, защото беше нещо като страст.

Купонът на Ник като че се беше пренесъл тук цял и непокътнат. На първо място самият Ник, все така рошав, все така бос, с панталон, в който беше напъхал нощната си риза, после Лео Ротънстайн в костюм от три части, както и копринените Дафнита и Дейзита, дори и разплаканото момиче със зачервените очи, което сега се смееше — до един пияни и толкова шумни, че караха всички да се чувстват неудобно. Когато ни видяха двамата с Куеръл, обърнаха се, някой извика нещо и всички се разсмяха, а Куеръл изпсува, завъртя се на пета и важно закрачи към парка с гордо вдигната пипонеста глава и плътно прибрани до тялото лакти; в кафявия си костюм с високи рамене ми заприлича на бутилка от сосовете „Хайнц“.

Забележително е наистина колко отрезвяващо действа да се присъединиш към хора, които са по-пияни от теб; броени минути след като стъпих на тротоара сред тази доволно наквасена гръмогласна гмеж, в устата ми загорча, усетих, че главата ми е на път да ме заболи, и вече знаех, че или трябва да продължа да пия, или да прекарам остатъка от вечерта в състояние на тежка меланхолия. Бой ме приклещи и крещейки в ухото ми, взе да разказва някаква скандална история за среща с негър моряк („…колкото котвено въже ти казвам!“), като ме заливаше с чесновия си дъх. Исках да говоря с Ник, но момичетата го бяха обсебили и през неистов кикот се любуваха на чудовищно мръсните му крака. Най-накрая се отървах от Бой и се шмугнах вътре в галерията, където, макар че пак беше препълнено, все пак имаше повече място, отколкото вън на тротоара. Неочаквано в ръката ми се появи чаша вино. Намирах се в онзи етап от напиването, когато си в съзнание, но имаш халюцинации и всичко обикновено се преобразява и придобива комичен вид. Застаналите наоколо хора ми приличаха на някакви фантастични същества и тогава ми хрумна колко е чудно и направо смешно, че хората ходят изправени на два крака, а не на четири, което би било по-естествено, както и това, че тук събралите се, на практика всички, включително и аз самият, сме въоръжени с чаши, които трябва да крепим в ръка и едновременно с това да се надвикваме в скорострелен разговор. Всичко ми се струваше адски налудничаво и комично и в същото време остро, болезнено трогателно. Извърнах глава от цапаниците на руснака, което бяха направили и всички останали, и тръгнах към задните помещения, където се намираше канцеларията на Уоли Коен. Уоли, доста шишкав евреин с пейси („на Шейлок шарлатанските масури“ по думите на Бой), непрекъснато се майтапеше с еврейския си произход, потриваше ръце, усмихваше се мазно и наричаше своите сънабожници еврейчета или клъцнати пишки. Подозирам, че дълбоко в душата си беше антисемит, както бяха и повечето евреи, които познавах в онези предвоенни години. Заварих го в склада, положил единия си бут в края на масата, поклащаше късия си дебел крак и разговаряше оживено с млада тъмнокоса жена, която ми се стори смътно позната.