Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 28

Представих си как с все сила го сритвам по кокалчето.

Уоли застана от едната ми страна, дишаше тежко.

— Или друг вариант на същата тема — рече замислено. — Открие ли тема, която му импонира, той се вкопчва в нея на живот и смърт. — Заинтересува се, значи; дразнеше се от моите рецензии за картини, но уважаваше верния ми усет.

— Мисля, че е въпрос на школа — казах и върнах картината на мястото й с лице към стената, очаквайки, че като някое изоставено дете тя няма да пусне ръката ми. Уоли ме наблюдаваше умислено и злостно. Нищо не му убягваше.

— Ако я искаш — обади се той, — кажи колко даваш.

Ник и Бейби седяха един до друг пред масата на Уоли в странно сгърчени пози, увесили глави, лениво поклащаха крака, изящни и безжизнени като две марионетки. Усетих, че присъствието им ме смущава, и си замълчах. Уоли ги изгледа, после мен и кимна, като затвори очи, усмихна се срамежливо, сякаш проумя положението ми в момента, което се оказа непосилно за мен: нещо свързано с изкуството, с желание и притеснение или всичко в едно.

— Виж какво — каза ми той. — Петстотин лири и е твоя.

Изсмях се; в онези дни за мен това беше цяло състояние.

— Мога да събера сто — отвърнах. — Личи си, че е копие.

Уоли изкриви лице в една от неговите щетъл физиономии, като присви очи, килна главата си на една страна и отпусна едното си рамо.

— Какво каза, човече — копие, така ли каза, аз и копие? — После пак изпъна снага и сви рамене. — Добре, тогава триста лири. По-долу от това не падам.

— Защо не накараш Лео Ротънстайн да ти я купи? — намеси се Бейби. — Той е въшлив от пари.

Всички се обърнахме и я изгледахме. Ник се изсмя, скочи чевръсто от мястото си и изведнъж се оживи.

— Това е чудесна идея — каза той. — Хайде да отидем да го намерим.

Сърцето ми се сви (странна формулировка; сърцето не се свива, а по-скоро се разширява, когато човек се паникьоса). Ник ще обърне всичко на майтап, Уоли ще се ядоса и аз ще изгубя възможността, която едва ли ще ми се удаде отново, да се сдобия с малък, но истински шедьовър. Тръгнах след него и Бейби (между другото, не мога да разбера защо я наричаха Бейби, след като се казваше Вивиън, още повече че беше студен и троснат човек) и излязохме на тротоара, където тълпата беше оредяла. Но Лео Ротънстайн беше още там, чухме гърмящия му звучен глас още преди да го зърнем. Разговаряше с Бой и с една от прозрачните блондинки. Обсъждаха златния стандарт или състоянието на италианската политика, или нещо подобно. Все празни приказки на важни теми — главната отличителна черта на нашето време. Лео излъчваше матовия блясък на много богатите. Беше красив и изключително мъжествен — висок, широк гръден кош, източено, смугло левантийско лице.

— Здрасти, Бобър — каза той. Аз получих само кимване, а Бейби — проницателен, одобрителен поглед с бегла усмивка. Що се отнася до жестовете на внимание, Лео беше пестелив човек.

— Лео — продължи Ник, — искаме да купиш една картина на Виктор.

— Нима?

— Точно така. Един Пусен, но Уоли не знае, че е Пусен. Иска й само триста лири, което си е далавера. Погледни на това като на инвестиция. Една картина е повече от авоари в злато. Бой, кажи му.