Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 27

— Щом си такъв почитател на социалистическото изкуство — попитах го, — защо тогава си наредил тия бели боклуци в залата?

Той сви рамене, ухили се и протегна напред търгашеските си длани.

— Защото се продават бе, човек. Продават се.

Отнякъде се появи Ник с крива пиянска усмивка. Босите му крака шляпаха шумно по голите дъски на пода. Размени си ехиден и както ми се стори, странно съучастнически поглед с младата жена и само миг след това се сетих коя е.

— Я ни вижте — каза той, вдигна пълната си чаша и със замах очерта неравна дъга, която обхващаше него, щастливото парти зад него, Уоли, сестра му и мен. — Какво декадентско сборище!

— Ами нали чакаме да дойде революцията — подхвърли Уоли.

На което Ник се изсмя. Обърнах се към Бейби.

— Съжалявам — казах й. — Знаех, че те познавам, но…

Тя повдигна едната си вежда, но нищо не отговори.

Стаята беше боядисана в сиво-бяло, а таванът представляваше нисък свод. Два мръсни прозореца един до друг гледаха към калдъръмен двор, облян във вечерната светлина на слънцето, идваща сякаш направо от Делфт. На стената бяха облегнати картини, покрити с пухен плащ от мишосива прах. Притеснен от Бейби, която ме зяпаше предизвикателно и леко опулено, отидох да се поровя в тях. Западнали моди от минали години, уморени, тъжни и засрамени: овощни градини през април, по някое голо тяло, няколко екземпляра английски кубизъм, които се свеждаха до меки ъгли и пастелни плоскости. Там беше и тя, в нащърбена по края позлатена рамка и напукан покривен лак, който изглеждаше така, сякаш стотици изсъхнали нокти на краката са били внимателно залепени по повърхността й. Нямаше грешка — беше тя, виждаше се от пръв поглед и на лоша светлина. Бързо я взех, подпрях я на стената и нещо топло започна да набъбва в мен, извираше от една точка по средата на гърдите ми; винаги когато за пръв път се изправя пред велика картина, разбирам защо все още казваме, че сърцето е седалище на емоциите. Започнах да дишам учестено, дланите ми се изпотиха. Сякаш бях попаднал на нещо срамно; така се чувствах и като ученик, когато някой ми пробутваше мръснишка рисунка под чина. Не преувеличавам. Никога не съм си правил труда да разбера откъде идва тази моя реакция към изкуството; твърде много нервни окончания, свити на кълбо там, в тъмното. Изчаках миг, казах си, че трябва да се успокоя — алкохолът в тялото ми изведнъж се изпари, — после си поех дъх, вдигнах картината и я занесох до прозореца.

Нямаше грешка.

Уоли мигом цъфна до мен.

— Хареса си нещо, така ли, Виктор? — попита.

Свих рамене и се загледах внимателно в рисунъка, като се опитвах да изглеждам скептично настроен.

— Много прилича на „Смъртта на Сенека“, от кого беше там — неочаквано подметна Ник. — Видяхме я в Лувъра, не си ли спомняш?