Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 253

В зимната градина се разположихме в плетени столове от двете страни на ниска плетена масичка. Прислужницата се появи и Ник я помоли да донесе чай.

— За мен джин — намесих се аз, — ако нямате нищо против. — Усмихнах й се; вече се бях успокоил след краткия си катарзис в градината. — Донеси цялата бутилка, скъпа, нали?

Ник оглеждаше градината, подпрял лакти върху страничните облегалки на стола, седеше със сключени пред себе си ръце. Малко мокро лаврово листо се беше залепило върху оплешивялото му теме, сякаш символ неизвестно на какво. Полъх на вятъра пробяга през върбите и след миг изсвистя край чашата до мен. Заръмя, но дъждът бързо се разколеба и отказа. В главата ми гъмжаха всевъзможни неща, парчета, откъслеци от миналото, сякаш полудял оператор навързваше в безпорядък стари блещукащи филмови ленти. Спомних си купона, който Лео Ротънстайн вдигна веднъж преди петдесет години през една лятна нощ в големия парк в Молс, маскираните се разхождаха под шепота на дърветата, а келнери, облечени в ливреи, тържествено кръстосваха моравата с бутилки шампанско, увити във влажни кърпи; мекия тих мрак, звездите, ниско прелитащите прилепи, както и огромната луна с кокален цвят. Върху декорирана пейка до леко издигнатата тревна площ момче и момиче се целуваха, едната гърда на момичето блестеше разголена. За миг се озовах там. Бях с Ник, и Ник беше с мен, и бъдещето беше необятно. Прислужницата се върна с поднос, аз се сепнах и отново се върнах в ужасното настояще.

Беше едва вчера; трудно ми е да повярвам.

Докато Ник — стар, с търбух и торбички — си наливаше чай, аз стиснах бутилката джин за гърлото и напълних чашата си до половината.

— Спомняш ли си — попитах го — онова лято, когато пристигнахме в Лондон за пръв път, когато нощем обикаляхме Сохо и рецитирахме Блейк на глас за забавление на уличните курви? Тигрите на гнева са по-мъдри от конете на покорството. Той беше нашият идол, спомняш ли си? Бич за лицемерите, поборник за свобода и истина.

— Спомням си, че обикновено бяхме пияни — отвърна той и се разсмя; Ник не се смееше истински, просто издаваше заучен звук, като имитираше другите. Взе умислено да разбърква чая си с монотонни кръгови движения. Тези ръце. — Тигрите на гнева — повтори. — Ти това ли си мислеше, че сме?

Изпих си джина. Студен огън, горещи стружки лед. Затвореният чадър, който бях подпрял отстрани на стола, падна върху мраморния под с глух трясък. Днес всичките ми подпори ме предаваха.

— Нали знаеш, че според Йейтс Блейк е ирландец — казах. — Представи си само лондонския Блейк ирландец! Мислех си за времето, когато двамата с приятеля му Стодарт поемат към Медуей, за да рисуват, но са били арестувани по подозрение в шпионаж в полза на французите. Блейк страшно се ядосал, бил убеден, че някой негов мним приятел го е натопил пред властите. Глупаво, нали?

Ник въздъхна — шумно изпуснат въздух — и се облегна назад в плетения стол, който изпука под него като съчки от лагерен огън. Беше уравновесил чашата и чинийката върху коляното си и сякаш разглеждаше рисунката върху порцелана. Тишината пулсираше като сърце.