Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 252

Това е: „Агония в градината“.

— Здрасти, Виктор.

Ето ме, в края на краищата не можах да измисля какво да отговоря, затова попитах:

— Как е Силвия?

Той ме изгледа студено, сякаш бях направил нетактичен намек.

— В провинцията е. Напоследък предпочита да живее там.

— Разбирам.

Една безстрашна червеношийка излетя от клона си, кацна на тревата близо до краката на Ник, клъвна нещо и безшумно се върна обратно на дървото. Ник изглеждаше безупречно. Заради мен ли се беше наконтил с тази хубава копринена риза, тесен елегантен панталон и обувки без връзки (с декоративна златна катарама, разбира се), курдисал се тук на фона на цялата тази зеленина? Още един актьор, който играе ролята си немного убедително.

— Аз умирам, нали знаеш — казах му.

Извърна поглед и се намръщи.

— Да, чух. Съжалявам.

Облаци, слънце за секунда, пак облаци. Толкова непостоянно време. Отнякъде се чу кос, обаждаше се предупредително; наоколо би трябвало да има и свраки; о, знам ги аз свраките.

— Кой ти каза? — попитах.

— Джулиан.

— Нима? Често ли го виждаш?

— Съвсем не.

— В неговите очи ти сигурно вече си заел мястото на бащата — казах му аз.

— Има нещо такова.

Погледна чехлите ми, после мрежестата торбичка.

— Радвам се — казах, — всеки мъж се нуждае от баща.

Пак ме изгледа студено.

— Пиян ли си? — попита ме.

— Ни най-малко. Само малко изнервен. Чувам какви ли не приказки.

— Да — отвърна мрачно, — видях Куеръл да разговаря с теб на погребението. Нещо интересно ли?

— Да.

Кръстосах глезените си и се подпрях на чадъра, придавайки си безгрижен вид; острият му метален шип хлътна в тревата и аз за малко да изгубя равновесие. На възраст съм, на която хората често падат. И точно тогава, тъй като не бях в състояние да се владея повече, се нахвърлих срещу него с всевъзможни упреци — обвинения и контраобвинения, обиди, заплахи, — още неизлезли от устата ми, и вече съжалявах за тях. Въпреки това не можех да спра; от мен се лееше парещ срамен поток, повръщах целия си живот на огорчения, ревност и болка — простете ми — като бълвоч. Мисля, че дори бих могъл да издърпам чадъра си от пръстта и да го размахам заплашително срещу него. Къде остана моят стоицизъм? Ник стоеше и слушаше, гледаше ме снизходително и чакаше да свърша, сякаш бях разглезено дете, което тропа с крак, защото нещо го е прихванало.

— Дори и сина ми поквари! — изкрещях.

Повдигна едната си вежда, опитвайки се да сдържи усмивката си.

— Поквари?

— Да, точно така! С гадните си еврейски глупости. Видях ви как се молехте заедно на погребението.

Щях да продължа, но се задавих от собствената си слюнка, страшно се разкашлях и взех да се удрям по гърдите. Изведнъж започнах да треперя, сякаш в мен се включи някакъв малък неясен мотор.

— Да се приберем в къщата — каза Ник. Той също трепереше, беше само по риза. — Вече не сме в първа младост.

Ябълкови дръвчета, април, млад мъж в хамак; да, трябва да е било през април, онзи първи път. Защо си мислех, че е било в разгара на лятото? Паметта взе да ми изневерява. Нищо чудно спомените ми и за всичко останало да са неверни, подробностите — неточни. Какво ще кажете, а, госпожице В.?