Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 251

Шофьорът на таксито се случи от онези досадни типове, които не спират да говорят: времето, трафика, пакистанците, наглите пешеходци. Колко непривлекателни са тези кормчии, които ни превеждат през най-важните пътувания в живота. Взех да се разсейвам с мисълта за ропота, който ще се надигне откъм застоялите води на академичния свят по повод посмъртната ми статия върху еротичния символизъм в картината на Пусен „Ехо и Нарцис“ — чудя се, между другото, защо в нея художникът е избрал да изобрази Нарцис без зърна на гърдите? — която предстоеше да излезе в едно предприемчиво и доста разкрепостено ново американско списание за изкуство. Обичам да шокирам хората и до ден днешен. Слънцето бе забулено и Холанд Парк изглеждаше сърдит и умислен въпреки всички тези големи кремави къщи и автомобили в цветовете на детски играчки. С облекчение напуснах таксито, като подадох на шофьора бакшиш от един шилинг или както сега му викат „пет пии“; той изгледа монетата с отвращение, изпсува под носа си и даде газ. Ухилих се; едно от малките удоволствия в живота — да смачкваш фасона на таксиметровите шофьори. По тротоара — влажни петна, миризма на дъжд и гнило. Люляковият храст до вратата щеше да цъфне всеки момент. Един потаен дрозд прелетя в листака и докато чаках, не свали малките си очички от мен. Прислужничката беше филипинка — дребна, смугла, с безкрайно тъжно изражение; каза нещо неразбираемо, а когато прекрачих прага, смирено отстъпи встрани. Мраморен под, италианска масичка, голяма бакърена купа с жълти нарциси, огледало с изпъкнала повърхност в позлатена барокова рамка. Видях бавачката, искам да кажа прислужницата, да гледа подозрително към мрежестата торбичка, чехлите и погребалния ми чадър. Отново каза нещо, отново нищо не й се разбра, но посочи напред с малката си черна като на прилеп лапа и ме поведе към смълчаната вътрешност на къщата. Докато отминавах огледалото, за миг отражението ми в него се сдоби с гигантска глава, а останалата част от мен се източи в нещо като неясна пъпна опашка.

Бледи стаи, мрачни картини, великолепен персийски килим, целият в червено, лилаво и пясъчнокафяво. Гумените подметки на Имелда проскърцваха едва чуто. Влязохме в осмоъгълна оранжерия с цветя в саксии — листата им нереално зелени, лъскави и предано приведени, — след което тя отвори стъклена врата към градината и отстъпи назад с печална окуражителна усмивка. Минах покрай нея и излязох навън. В тревата се виеше изравнена павирана пътечка и прекосяваше ливадата по посока на големи тъмнозелени лаврови дървета, скупчени едно до друго. Изведнъж слънчевите лъчи грейнаха със свистене, нещо във въздуха потрепери и стихна. Крачех по пътечката. Вятър, облаци, стрелнала се към земята птичка. Ник чакаше под воднистата светлина на лавровите дървета. Съвършено неподвижен, с ръце в джобовете, стоеше и ме гледаше. Бяла риза, черен панталон, неподходящи обувки. Ръкавите на ризата — навити.