Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 254

— Трябваше да бъда запазен — каза най-накрая, уморено и отегчено. — Ти го знаеш.

— Така ли? — попитах. — Знам ли го?

— Аз бях определен да вляза в правителството. Ако не им бяхме дали теб, те рано или късно щяха да стигнат до мен. Това беше колективно решение. Нищо лично.

— Не, разбира се — отговорих, — нищо лично.

Изгледа ме студено.

— При теб всичко беше наред — продължи. — Имаше си работата, както и запазено място в Двореца. Имаше си рицарско звание.

— Не вече.

— Винаги си си падал по почестите и разни буквички след името, по всички тези капиталистически измишльотини. — Погледна часовника си. — Очаквам посещение след малко.

— Кога започна? — попитах. — По времето на Феликс Хартман или преди това?

Той сви рамене.

— О, преди това. Много преди това. Заедно с Куеръл. Влязохме заедно с него. Въпреки това той винаги ме е мразел, не знам защо.

— Още ли работиш за тях?

— Разбира се.

Усмихна се със здраво стиснати устни и наведе върха на носа си; възрастта беше засилила еврейското у него, но въпреки това най-много приличаше на нееврейския си баща — това потайно изражение, пипонестото плешиво теме, наблюдателните забулени очи. Дъждът, след като си беше поел дълбоко дъх, заваля отново, този път с повече решителност. Винаги съм обичал почукването на капките върху стъкло. Треморът ми се ускори — в двете ръце, както и в единия крак, който неконтролируемо се въртеше като рамото на шевна машина.

— Вивиън ли ти каза? — попита. — Винаги съм я подозирал. Но ти с нищо не се издаде през всичките тези години. Каква стара лисица си ти, Док.

— Защо ти не ми каза?

Той се пресегна, внимателно постави чашата и чинийката върху масата и за миг остана така, умислен.

— Спомняш ли си Булон — рече, — онази последна сутрин на кораба с боеприпасите, когато изгуби самообладание? Тогава разбрах, че никога не мога да ти имам доверие. Освен всичко друго ти не беше сериозен; беше се включил само за забавление и за да имаш нещо, в което да се правиш, че вярваш. — Изгледа ме. — Опитах да ти се реванширам. Да ти помогна. Предавах ти всички материали от Блечли, за да можеш да впечатлиш Олег с тях. А когато реши да се оттеглиш и да се посветиш на… — лека презрителна усмивка — изкуството, аз пак бях зад теб. Защо си мислиш, че те пуснаха толкова лесно? Защото имаха мен.

Налях си още една чаша джин. Изведнъж установих, че го предпочитам без тоник; така беше по-ободряващ, по-изразителен, по стоманено силен. Е, малко късно ми е да придобивам нови предпочитания.

— Кой друг знаеше? — попитах.

— Какво? О, на практика всички.

— Силвия и тя ли? Казвал ли си на Силвия?

— Тя се досещаше, но не сме го обсъждали. — Погледна ме, сви рамене опечалено и прехапа устна. — Беше й мъчно за теб.

— Защо си дал моето име на онази персона? — продължих. — Защо ти е трябвало да ме предаваш втори път? Не можеше ли да ме оставиш на мира?

Въздъхна дълбоко и се намести в стола си. Имаше отегчения вид на човек, който едва издържа да слуша нежелано обяснение в любов. Каквото май си беше.