Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 250

— Ти си бил — казах, — нали, ти си дал името ми на онази, която пише книга, онази, която се кани да ме изобличи?

Той ме зяпна.

— За какво да го правя?

Едно такси спря. Той тръгна към него, опита да се освободи от ръката ми, но аз го стиснах още по-здраво. Учудих се на собствената си сила. Шофьорът на таксито се обърна и ни загледа с интерес, двама полуфиркани старци, хванали се един за друг, се дърпат като побеснели.

— Кой тогава? — попитах.

Сякаш не знаех.

Той сви рамене, усмихна се, показа ми старите си пожълтели зъби и не каза нищо. Пуснах го и отстъпих назад, той се наведе, влезе в таксито и затвори вратата след себе си. Докато таксито потегляше, видях бледото му дълго лице през задния прозорец, гледаше право в мен. Май се смееше.

Ненадейно ме порази мисълта: моите деца мои ли са?

* * *

Точно в този момент крайно неприятен разговор по телефона с безочлив млад мъж от бюрото на оценителите. Възмутителни намеци. Дори си позволи да използва думата фалшификат. Давате ли си сметка, попитах го, кой съм аз? Мога да се закълна, че го чух да сподавя кикота си. Казах му веднага да ми върне картината. Вече съм решил на кого ще я завещая; не мисля, че ще променя решението си.

* * *

Лично той вдигна телефона още при първото иззвъняване. Дали пък не е чакал да му се обадя? Може би Куеръл му беше подхвърлил нещо, колкото да извърши още една гадост, преди отново да отлети на юг към слънцето и невръстната си любовница. Бях ужасно нервен, заеквах като глупак. Попитах го дали може да намина. Последва дълга пауза, после каза съвсем простичко „да“ и затвори. Прекарах следващия половин час в ровене из апартамента, докато открия онзи Уебли; най-накрая го намерих и нададох победоносен вик — беше в дъното на едно чекмедже на писалището ми, увит в стара риза, която с болка си спомних, макар и смътно, че принадлежеше на Патрик. Изпитах странно усещане, докато лежеше в дланта ми. Колко древен изглеждаше, като онези домакински уреди, изложени в експозицията „Викториана“ — тежки, умислени и с неизвестно приложение. Не, не беше неизвестно, със сигурност не и неизвестно. Не беше смазван още от войната, но очаквах, че ще работи. Само два патрона — какво ли може да е станало с другите четири? — но и тези са предостатъчни. Не успях да намеря кобура му и взех да се чудя къде да го сложа, тъй като беше прекалено голям за джоба ми, а когато го пъхнах в колана на панталона, той се плъзна надолу в крачола и здравата ме удари по горната извивка на ходилото. Цяло чудо е, че не гръмна. Щеше да е ужасно; вече бях изтърпял достатъчно унижения, само едно прострелване в крака ми липсваше. В крайна сметка пак го увих в ризата — широки розови райета, обикновена бяла яка; Паци си падаше по такива неща — и го сложих в мрежестата си торбичка. Чадър, шлифер, ключ. Чак след като излязох на улицата, видях, че съм по чехли. Няма значение.