Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 249

— Как разбра? — обади се с дрезгав глас. — Искам да кажа за…

— От Вивиън, разбира се. От кого иначе? В същия ден тя ми разказа всичко, което трябваше да се знае. Все пак ми беше жена, нали?

Отпи голяма глътка, скри се зад чашата си, загледан как последната сребриста капка алкохол обикаля дъното й.

— Исках да те държим настрана и ти го знаеш — каза. — Исках да им пробутаме Ротънстайн или Алистър Сайкс. Но не, казаха, че ти им трябваш.

Изсмях се.

— Сега си давам сметка — казах му, — че ти се появи за това, нали така? За да ми кажеш за теб и Вивиън, както и за… това. Какво разочарование за теб, че вече всичко знаех.

Устните му, съсухрили се с възрастта, бяха прорязани от малки дълбоки бразди по края, което придаваше на устата му старомомински вид. Сигурно и аз така изглеждам. Какво щяха да видят у нас тези младежи, ако решат да ни удостоят със заплашителното си внимание? Как двама тъжни, стари, повехнали евнуси пушат цигари и пият джин, стаили старите си тайни, старите си болки. Махнах на бармана. Беше слаб блед младеж, като излязъл от картина на Бронзино, изпит и излъчващ поквара; докато плащах, лекичко докоснах студените му влажни пръсти и той ме изгледа уморено. Сред смъртта живот. Куеръл ме наблюдаваше мрачно, плъзна върха на езика по долната си устна. Опитах да си ги представя — той и Вивиън заедно. Той премига лениво, притвори старите си гущерски клепачи. Отново подуших тленната му миризма.

— Трябваше да им предложим някого — каза.

Разбира се, винаги успявах да разбера какво става. Трябвало е да се сложи край на операцията в Лондон, някой да получава материалите, които Маклийш и Банистър изпращаха от Вашингтон, и да ги предава на Олег. Това е най-малкото, което отделът можеше да очаква; поне за това са се разбрали.

— Да — казах, — и ти предложи мен.

Изведнъж опасните младежи напуснаха и останала сама, машината за пинбол придоби обиден и озадачен вид като куче, на което никой вече не подхвърля пръчка. Разговори, дим и спорадично почукване на чаши.

— Предполагам, че си бил вътре преди мен.

Той кимна.

— Имах действаща клетка още в Оксфорд — отвърна, — бях още студент.

Неприкрита нотка на самохвалство прозвуча в гласа му.

Станах. Изведнъж ми се прииска да се махна от него. Не гняв ме пришпорваше, а нещо като нетърпение; и с този период приключих.

— Наистина съжалявам — казах му, — че не успя да се насладиш на гледката, докато се гърчех.

Отвън, на тротоара, отново ми се зави свят, дори за момент си помислих, че може да припадна. Куеръл махна на едно такси; не можеше да се раздели с мен толкова бързо, след като опитът му за отмъщение се обърна срещу него. Хванах го за ръката — тънка като хартия плът под дебелата дреха, и крехки стари кокали като примитивно оръжие.