Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 248

— Лондон винаги е представлявал пародия на самия себе си — подхвърли той. — Абсурдна, грозна, студена страна. Трябваше да се махнеш, когато имаше възможност.

Поехме по Поланд Стрийт. След бягството на Бой Лео Ротънстайн продаде къщата. Сега горните етажи бяха превърнати в офиси. Постояхме на тротоара, загледани в познатите прозорци. Защо миналото никога не може просто да си тръгне, защо все се пресяга към нас като хленчещо дете. Продължихме, без да говорим. Миниатюрни вихрушки танцуваха по паважа, вдигаха прах и книжни обелки, извиваха се като спирала. Чувствах се замаян.

Старата кръчма се беше сдобила с машина за пинбол. Около нея се бе скупчила шумна тайфа младежи с бръснати глави, широки тиранти и високи обувки с връзки. Двамата с Куеръл се настанихме в неудобна за простатата поза върху ниски столчета пред малка маса в дъното, пиехме джин, загледани в момчетата с продраните им викове, както и в смътно очертаните силуети на старите целодневни пияници на бара. Призраци мъждукаха в сенките. Смях на фантоми. Миналото, миналото.

— Не би ли се върнал? — попитах. — Не ти ли липсва всичко това?

Но той не слушаше.

— Знаеш ли — каза по едно време. — Имах връзка с Вивиън. — Погледна ме, смръщи лице и в същия миг извърна очи. Въртеше цигарата между пръстите си. — Съжалявам — промълви. — Случи се в началото на брака ви. Тя се чувстваше много самотна.

— Да — отвърнах, — знам.

Той ме зяпна, беше едновременно изненадан, но и доволен. Свих рамене.

— Вивиън ми каза.

Един автобус мина отвън с тръбен слонски вой, от което подът, столовете и масата се разтресоха; от втория му етаж за миг ни изгледаха с недоумение вцепенени бледи лица. Куеръл сви устни и изпусна тънка струйка дим към тавана; островчета от бели косъмчета се виждаха по зле обръснатата му пуешка гуша.

— Кога? — попита.

— Какво?

— Кога ти каза?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има.

Забелязах, че ръцете му треперят леко; димът се издигаше от цигарата му в същия забързан ритъм. Беше синкав, преди да го вдиша, после — сив.

— О, доста отдавна — отговорих. — В деня след като Бой дезертира. На следващия ден, когато ти и останалите решихте да ме предадете.

При машината за пинбол избухна спор, две от момчетата се биеха наужким, преструваха се, че се ръгат и бутат, че си раздават опасни ритници по пищялите, докато приятелите им ги насъскваха кресливо. Куеръл си изпи питието и изпусна свистяща въздишка. Взе чашите ни и отиде на бара. Погледнах го, облечен с дебелото си подплатено яке и велурените си обувки. Загадъчността на другите зейна пред мен, сякаш изведнъж въздушно течение отвори врата към мрак и буря. Мина още един автобус, още една редица тъпи недоумяващи лица ни изгледаха отвисоко. Куеръл се върна с питиетата и докато се настаняваше на малкия стол, долових идващ от него полъх, вътрешна еманация на нещо първично и долнопробно; нищо чудно и той да е болен. Много се надявам да е така. Намръщи се срещу чашата си, сякаш нещо плаваше в нея. Розови петна колкото шилинг се появиха високо върху всяка от скулите му; какво беше това — гняв? вълнение? Със сигурност не и срам.