Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 247

Не си спомням някога преди това да е използвал малкото ми име. Запознах го с Бланш и Джулиан. Той изгледа и двамата продължително и с интерес.

— Познавам ви от люлката.

Джулиан показа сдържана учтивост. Възхищавам се на неговата резервираност — нещо, което се среща толкова рядко у младите.

— Имаш очите на майка си — каза му Куеръл, а Джулиан кимна отсечено и сковано, което аз винаги мислено допълвам с удряне на пети като при отдаване на чест.

Бедният ми изгубен син. Куеръл насочи вниманието си към Бланш. Тя трепереше цялата, притесняваше се в присъствието на такава знаменитост. Издърпа ръката си от неговата, сякаш допирът я опари. Почудих се дали знаят за Куеръл, тя и Джулиан. Това не е нещо, за което човек разпитва децата си дори когато са вече пораснали.

— Кога се връщаш? — попитах.

Куеръл ме изгледа.

— Утре.

Пролетният вятър вилнееше във все още голите клони на дърветата и шепа дъждовни капки опръскаха стената на мраморния храм зад нас. Джулиан се опита да ме хване под ръка, но аз го отблъснах рязко, не исках да ме придържа. За миг съвсем ясно видях как Вивиън идва към мен, криволичи между надгробните камъни с правата си черна копринена рокля и почукващите си високи токове. Ник беше вече отпрашил с колата си, без да обели дума. Куеръл похвърли нещо за такси.

— Не, в никакъв случай — прекъснах го, — ще те закараме.

Джулиан отвори уста, но не каза нищо. Куеръл се намръщи.

— Настоявам — казах.

Човек може да се забавлява дори и на погребение.

Втурнахме се скоростно към града, този път двамата с Куеръл на задната седалка, а Бланш и Джулиан отпред — двамата седяха като истукани, напрегнато заслушани в мълчанието зад тях. Куеръл наблюдаваше всичко с интерес и с присвити очи — вечният романист, — мрачните улици на предградията се нижеха край него, ъгловите бакалии, обществените перални, съвършено новите, но вече изцапани молове с ярко аранжирани витрини и подгонени от вятъра боклуци.

— Англия — каза той и изхихика.

При Сейнт Джайлс Съркъс ни спря задръстването. Сякаш слепешката се бяхме набутали сред вдигащо пара стадо големи лъскави потръпващи животни.

— Виж, Куеръл — казах, — хайде да пийнем по нещо.

Как само прозвуча, като едно време! Куеръл ме изгледа с ирония. Джулиан вече спираше до бордюра. На тротоара вятърът ни шибна безмилостно. Докато Куеръл се туткаше със сложната система ципове на якето си, аз се загледах подир колата, която се вряза отново в трафика, и брат и сестра, приведени един към друг, вече разговаряха оживено. Най-потайният живот — животът на децата ни.

— Само гледат как да се отърват от нас — подхвърлих. — Превърнали сме се в досадни старци.

Куеръл кимна.

— Тъкмо си мислех — каза, — че моята любовница е по-млада от дъщеря ти.

Завихме към Сохо. Денят просветля и изгря ярко слънце, което си пробиваше път сред масивите от облаци, и раздвижено в лудешкия си бяг, небето над тесните улици изглеждаше много по-нависоко. Вятърът извиваше и връхлиташе на пориви, прекършваше вратовете на жълтите нарциси на площада. На ъгъла с Уордър Стрийт една старица с чорапи в какаов цвят и наметало като саван крещеше обиди в лицата на минувачите. Бели слюнки по устните и полудели от скръб очи. Слънцето блесна отведнъж, чуждоземно, върху голямо стъкло, натоварено отзад на един камион. Две клубни момичета минаха покрай нас, с палта от изкуствена кожа и с триинчови токове. Куеръл ги изгледа с кисела усмивка.